Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
Той отстрани ръцете й от раменете си.
— Аз не искам да се освободя от тях. Напротив, искам с всичка сила…
Откъде идваше натрапчивият мирис на парфюм? Той се огледа. Уханието се излъчваше от любовната двойка в естествена големина на екрана. Междувременно партньорите бяха започнали, като се кълчеха и издаваха гукащи звуци, да докосват леко очите, ушите и гърдите на другия с върха на носа си.
— Не може ли да се спре тази глупост? — Без да иска, гласът му прозвуча остро.
— Смущава ли те? Мислех си, че картината може би ще те наведе на определена мисъл, но както изглежда, не съм достатъчно привлекателна, за да…
Асмо положи усилия да скрие учудването си. Не бе свикнал Йохана да кокетничи така предизвикателно. Целуна я по бузата.
— Ти си най-хубавата жена, която познавам — каза той несигурно. — Искам…
— Не! — Тя рязко разтърси глава. — Ти се интересуваш само от миналото си.
— От нашето минало, Йона. Ти си част от него. Ние трябва да открием как сме дошли на тази планета. Помисли още веднъж за звездата с пръстена от прах, за Япетус, за инсталацията за добиване на метал. Моля те, дай си малко труд, помогни ми! Кога ме видя за първи път?
Йона се отпусна в едно кресло, облегна се назад и въздъхна.
— Е добре — каза тя, — имаш право. Ние бяхме отвлечени — ти и аз. От Япетус, осмата луна на Сатурн.
Той я погледна недоверчиво.
— Спомняш ли си това?
— Да приемем, че имаш право, нашата родина е планетата Земя. Име, лишено изобщо от фантазия. И все пак ние приличаме до най-малката подробност на дафотилите, които живеят на Астилот, и по телосложение, и по език. Съществува ли и най-малката вероятност развитието на надарените с интелект същества на различни планети да е напълно идентично. Помисли малко по този въпрос.
Асмо кимна. Аргументът й бе убедителен. По-добре и не можеше да се докаже що за магаре бе той. И все пак нещо не бе вярно, не отговаряше на истината в това блестящо привеждане на доказателства. Чувството му, разумът му, всичко в него се противопоставяше. Споменът за другия свят, за неговия свят, бе вече прекалено жив, за да може да бъде заличен с един единствен логичен аргумент.
— За всички неща — продължи Йона, — които ти се струват загадъчни, има само едно разумно обяснение. Ти беше научен консерват и твоите спомени са фрагменти от живота преди Еманципацията. Родната планета и на двама ни е Астилот, но по всяка вероятност преди тя е изглеждала малко по-различно от днес.
Асмо бавно се отпусна на дивана, облегна лакти на колене и подпря брадата си с ръце. По челото му се образуваха бръчки.
Йона чакаше. В погледа й се четеше симпатия и надежда. Искаше да му остави време да се сбогува със съновиденията си.
Той дълго остана неподвижен, след това прокара ръце по слепоочията си и се изправи.
— Мисля, че открих — каза той спокойно. — В същност това е така просто. Познавах жена, която се наричаше Йохана. Ти не си Йохана, ти си Йона. Но всяка черта на твоето лице, луничката до лявото ти око, косата ти, формата на ръцете ти, твоите движения, твоят глас — всичко съвпада с Йохана до най-малка подробност. Това е невероятна случайност. И съвсем не е всичко. Още в първите часове на моя нов живот на пътя ми от милиони дафотили се изпречва именно тази Йона. Отново случайност? Това е вече твърде много. Не, зад тази случайност се таи някакво намерение, което крие лицето си.
Йона стана, неспокойно закрачи напред-назад, като хапеше долната си устна, и накрая седна отново на дивана до Асмо.
— Ти Ме направи несигурна. Може би действително съм Йохана, но в такъв случай изцяло са заличили спомените ми.
Тя се поколеба за миг, преди да продължи.
— Има и нещо друго, което ме накара изведнъж да се поколебая. То няма общо с разума или с логиката и може би тъкмо затова тежи повече. Само едно усещане, едно чувство — тя сведе очи, по бузите й се появи лека руменина. — По един необясним начин ти си ми познат, Асмо. Всеки твой жест, всяка твоя дума засилват това впечатление у мен. Разумът ми говори, че не те познавам, и все пак има мигове, в които имам чувството, че изживявам нещо познато. Една дума, едно положение, едно движение. Можеш ли да разбереш?
Тя сложи ръка на рамото му и го погледна. Безпомощният израз в очите й го трогна. Той взе ръката й и я целуна.
Тя склони глава на рамото му.
— Толкова съм объркана — прошепна тихо, — както никога досега. Моля те, не ме оставяй сама.
— Ти не си сама, Йона, спомни си, че си принадлежим. Всичко ще бъде наред.
Той я привлече към себе си, целуна очите и устните й.
Светлината в помещението смени цвета си с по-тъмен — от светложълт в нежен, все по-силно излъчващ розово. Дочу се вибриращ звън, отначало съвсем тих, а после по-силен, ту с по-нисък, ту по-висок тон. Към него се прибавиха нови звуци, свързаха се в обща, богата мелодия.