Безсилието на всемогъщите

Асмо не знаеше повече какво да каже. Почувствува, че го обзема тъпа тъга. Нима наистина се бе заблудил? Нима бе възможно един човек до последната подробност да съществува два пъти? Ако тя не беше Йохана, ако продължаваше да твърди…

Неловкостта на положението му стана ясно. Натрапил се беше на жена, на която очевидно бе чужд.

— Е, добре тогава — каза той. — Съжалявам. Обезпокоих ви. Но аз, аз имах впечатлението… извинете ме.

Обърна се и тръгна. „Свършено е.“ Беше като зашеметен. В мозъка му се въртеше една и съща мисъл: „Свършено е. Свършено е“.

След известно време чу стъпки и забеляза, че някой върви до него. Вдигна поглед. Беше Йона.

— Представям си колко зле се чувствувате — каза тя. — Няма никого, с когото бихте могли да разговаряте. Не ви ли се иска да опитате като начало с мен?

Той сви рамене.

— Защо пък не.

— Имате нужда от двоен феликс, това ще ви ободри. Как смятате?

— Все ми е едно.

Постепенно сетивата му взеха да възприемат отново това, което ставаше около него. Той наблюдаваше жената, която напълно естествено вървеше до него, като да бяха стари познати. В сърцето му се прокрадна нова надежда. Нека казва каквото си ще, тя бе Йохана!

Разхождаха се по пасаж от магазини, чиито витрини блестяха в светлини. До него достигаха цветове, гласове, непознати ухания.

Йона се запъти към врата от цветно стъкло. Влязоха в тесен коридор, постлан с килими, а по стените — лампи и огледала в златни рамки. Светлосин портиер се поклони и им отвори една врата. Влязоха в малък ресторант. Музика, кристал, светлина от свещи и червено кадифе.

Келнер във фрак ги заведе до една от масите. Едва бяха седнали, когато той дотъркаля леко подрънкваща количка с напитки и от малки бутилки започна да приготовлява коктейл. Изля го в тумбести чаши, сервира, поклони се и изчезна.

Йона вдигна чашата си.

— Нека животът ви означава щастие, Асмо — Тя го гледаше усмихната в очите. — Желая много любов.

— Благодаря — каза той и отговори на погледа й. Отпиха от прозрачната флуоресцираща в зелено и ухаеща силно на плодове и билки течност.

Той почувствува приятна хладина. По тялото му се разля живителна струя.

— Какво бихте искали да хапнете?

— Нямам специални желания.

Йона вдигна ръка, показалецът и средният пръст образуваха римско пет. Веднага дойде келнер и прие поръчката. Почти в същата секунда се явиха и три момичета с розова кожа. Те носеха прибори, съдове с ястия, покрити с прозрачни обвивки от фолио. С малкия пръст на лявата си ръка едно от момичетата разкъса прозрачната обвивка, под която се намираше ордьовърът. Фолиото започна да се оцветява, изви се във форма на венец от червени рози и зелени листа. Момичетата сложиха приборите и чиниите на масата, наляха напитките, сервираха зелени, бели и червени желирани кубове и ги поляха с жълт сос. Всичко стана бързо и крайно прецизно. Момичетата направиха грациозен реверанс, келнерът се поклони и четиримата се оттеглиха безшумно.

Асмо бе гладен като вълк. Въпреки това с първите хапки бе предпазлив и ги задържа изпитателно върху езика си. Желираните кубове отвътре бяха твърди и с различен пълнеж. Вкусът им бе необичаен, а миризмите и подправките не успяваше да разпознае и при най-добро желание. Скоро обаче започна да свиква с непознатите за него ястия. Взе енергично да се храни и установи, че всяка хапка му се услажда все повече. Особено му хареса жълтият сос, който, съчетан с пълнежите, предлагаше учудващи вкусови наслади.