Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
С рязко движение Асмо се приведе напред. Той втренчено се вгледа в звездата с пръстен от прах. Тя бе докоснала нещо в спомените му, събудила бе мисъл, която бавно добиваше образ.
— Погледни това! — извика той и сграбчи ръката на Йона. — Можеш ли да си спомниш? Не ти ли се струва познато?
Тя погледна внимателно небесното тяло, което сега бе ниско над планините. След това поклати глава.
— Това е Зибал, най-голямата луна на Астилот. Средно отстояние — сто и седемдесет хиляди километра, диаметър — около четири хиляди, времетраене на обиколката — тринадесет часа и петнадесет минути. Като се изключи пръстенът от прах, в Зибал не се забелязва нищо друго особено.
— Аз познавам планета, която изглежда подобно! — гласът му звучеше дрезгаво. — Разбира се! Ние летяхме към нея, искахме да се приземим… не, не — доколкото си спомням, тя бе само етап от пътуването ни. Ние…
— Ние? — прекъсна го Йона. — Не разбирам нито дума.
— Не ми пречи! — Асмо разтърси раздразнено глава. — Виждам съвсем ясно: ние бяхме стигнали до спирка Япетус две — автоматичната инсталация за търсене на полезни изкопаеми, високопроцентна медна руда. Япетус, осмата луна на Сатурн. Старият екипаж се връща обратно на Земята. Ние тримата предприемаме експедиция, за да проучим една подземна шахта на кратер в седми сектор. Ти, Базик Нойман и аз. Откриваме тектоничен разсед, аз го изследвам, взимам проби от камъни. Явяват се колебания в радиовръзката. Оглеждам се, за да ви открия с поглед. Ние сме извън обсега на видимост! Изведнъж забелязвам поява на метеор. Радиовръзката между нас се прекъсна, магнитният екран изключи. Ослепителна светлина. Машинално се обръщам, слагам ръка пред очите си. Последното, което виждам, е часовникът ми с календар:
23 март, 17 часа и 35 минути — време на Земята по нулевия меридиан…
Асмо пое дълбоко въздух и загледа Йона с очакване.
Тя издаде напред долната си устна и сви рамене.
— Съжалявам наистина, но никога не съм чувала подобно нещо. Трябва да си го сънувал, Асмо.
— Изключено! Това не може да се сънува. И най-малката подробност ми е така ясна и логична, както никога не се случва в съня. В него винаги има нелепости, неща, които не съвпадат помежду си. Не, сигурен съм — експедицията до Япетус бе последният отрязък от стария ни живот. Ние сме получили електрически шок, паметта ни е била блокирана, докарали са ни на планетата Астилот. Това, което съм счел за поява на метеор, е било космически кораб. Япетус няма атмосфера. Ти на какво мнение си, Йохана?
— Моля те, не ме наричай винаги Йохана. Дразни ме да ме бъркаш с жена, която съществува само във фантазията ти. Астилот не предприема космически полети. Съгласно КАПИНОМА космосът е „табу“.
— Какво ме засяга КАПИНОМА. Ние произхождаме от Земята. Спомни си, Йона! Ние осъществявахме контрола на автоматичната инсталация за търсене на полезни изкопаеми Япетус две. Бяхме шестима. Къде са другите? Мъртви ли са? Или живеят… — Той скочи. — Може би и те са тук. Може би един ден ще ги срещнем?
Йона въздъхна и го погледна снизходително:
— Не ми се иска да се заплиташ в грешни представи. Що се отнася до мене, аз нямам ни най-малка празнина в спомените си, цялото ми минало ми е добре известно, не съществува нищо, което да ми е непознато. Родена съм на Астилот в първо отделение на Психодом от биологична люлка. Оттогава живея тук и никога не съм правила нито крачка в космическото пространство. Всички факти са регистрирани в електронната памет. Можеш да ги провериш. А сега нека престанем с тази абсурдна тема. Страхувам се, че нищо повече няма да излезе освен да си развалим настроението.
Асмо се навъси. Факти в електронна памет! Кой ги е подал? И кой би могъл да знае колко възможности съществуват, за да се изопачат тези факти? Той пъхна ръце в джобовете си и ядосано започна да се разхожда напред-назад.
Йона натисна бутона, луната с пръстена от прах се разпадна, появи се нова картина.
Мъж и жена — и двамата без облекло, коленичили върху легло, покрито с черна коприна, допрели върховете на пръстите си, се гледаха втренчено, без да помръдват.
Йона не удостои с внимание екрана. Погледът й загрижено се бе спрял на Асмо, чиито мисли, изглежда, бяха съвсем далеко. Тя застана на пътя му и го прегърна.
— Защо си създаваш грижи? — попита тя и го погали по челото. — И утре е ден. Малко си почини. Ще поръчам да ни донесат нещо специално за пиене, за да се освободим от глупавите спомени.