Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Не бях сигурен какво да кажа или да сторя. Едгар се погрижи за това. Той плесна веднъж с ръце и посочи вратата.
— В писмото се казва да се прибереш вкъщи и да чакаш. Смятам, че е най-добре да се подчиним.
ГЛАВА 3
Същият шофьор ме очакваше. Пъхнах се на задната седалка с притиснат до гърдите сак „Найк“. Чувствата ми се мятаха между жалък страх и най-необяснимо въодушевление. Можех да си върна дъщерята. А можех и да прецакам всичко.
Но да карам поред — преди всичко, да се обаждам ли на полицията?
Направих опит да се успокоя, да погледна на ситуацията хладнокръвно, обективно, да претегля всички „за“ и „против“. Естествено, беше невъзможно. Но все пак съм лекар. Вземал съм животоопределящи решения и преди. Знаех, че най-добрият начин да сторя това, е, като отстраня емоционалния багаж от уравнението. Но тук бе заложен животът на дъщеря ми. Моята дъщеря. Или като ехо на онова, което споменах в началото — на моя свят.
Къщата, която купихме с Моника, беше буквално зад ъгъла до къщата, в която съм израснал и в която все още живеят родителите ми. По този повод изпитвам смесени чувства. Наистина не ми харесва да живея в близост до родителите си, но не по-малко мразя и чувството си за вина, че съм ги напуснал. Компромисното решение — живей до тях, но пътувай често.
Лени и Шерил живеят само през няколко преки, до Каселтън Мол, в къщата, където Шерил бе израснала. Родителите й се преместиха във Флорида преди шест години. Те държат апартамент наблизо в съседния квартал Роузланд, за да се виждат с внуците си и да се спасяват от непосилните жеги в Слънчевия щат.
Не изпитвам особена радост, че живея в Каселтън. През последните трийсет години градът почти не се е променил. В младежките ни години се присмивахме на майките и бащите си заради техния материализъм и привидно дребнави житейски ценности. А сега се превърнахме досущ в своите родители. Просто заехме тяхното място и натикахме мама и татко в трета глуха, да си гледат пенсиите. Децата ни пък изместват нас. Ала закусвалнята „Морис“ си е все там, на „Каселтън Авеню“ и пожарната продължава да е от доброволци. Младшата лига все тъй играе в Нортланд Фийлд и жиците на високоволтовото напрежение са все тъй провиснали опасно близо над старото ми първоначално училище. Гората зад къщата на Бренърови на „Рокмонт Терас“ продължава да е свърталище на тинейджъри, където се събират да пушат. Гимназията пак излъчва между пет и осем национални първенци годишно, макар че когато бях по-млад, списъкът беше предимно от евреи, докато сега клони към азиатската общност.
Завихме надясно по „Монроу Авеню“ и минахме покрай терасовидния квартал, в който съм израснал. Боядисана в бяло, с черни щори, с кухня, дневна и трапезария, разположени на три стъпала по-ниско вдясно, нашата къща, макар и малко по-вехта, почти не се отличава от останалите къщи в квартала, сякаш излезли от шприц за курабийки. Всъщност единственото, с което изпъква, е рампата за инвалидната количка. Поставихме я след третия инсулт на татко, когато бях на дванайсет години. Приятелите ми и аз я използвахме за скейтборд писта. В долния й край поставихме препятствие за отскок от тухли и шперплат, което стъкмихме сами.
Колата на медицинската сестра беше в алеята. Тя идва денем. Не наехме денонощна болногледачка. Вече над две десетилетия баща ми е прикован към инвалидната количка. Не може да говори. Устата му от лявата страна е грозно изкривена надолу. Половината му тяло е напълно парализирано, а и другата половина не е цвете.
Когато шофьорът взе завоя по „Дарби Терас“, видях че къщата ми — настоящата ни къща — изглежда по същия начин, както преди няколко седмици. Не знам какво точно съм очаквал. Навярно жълта лента, отцепваща местопрестъплението. Или голямо петно от кръв. Но нямаше и помен от случилото се преди две седмици.
Когато я купувах, къщата беше с просрочена ипотеки. Семейство Левински бе живяло в нея трийсет и шест години, без никой да ги опознае истински. Госпожа Левински беше мила на вид жена с тик на лицето. А господин Левински бе грубиян, който по цял ден й крещеше на двора. Бояхме се от него. Веднъж видях как госпожа Левински изтърча от къщата по нощница, а господин Левински я беше погнал с лопата. Хлапетиите минаваха напряко през всеки двор освен техния. Когато завърших колежа, бяха плъзнали слухове, че е насилвал дъщеря си Дайна — момиче, расло сякаш безпризорно, с тъжни очи и остра като клечки коса, с което ходех на училище от първи клас. Когато в мислите си се връщам към нея, си давам сметка, че поне дузина години сме били в един клас, а не помня да е повишавала глас над шепот, и то само ако е принудена от добронамерени даскали. Никога не съм правил опит да се сближа с Дайна. Не знам какво точно можех да сторя, но все още ми се иска поне да бях опитал.