Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
— Една овча кост в ръцете на опитен убиец е страшно оръжие — рече Рултабий, — по-ефикасно и по-сигурно от тежък чук.
— Мизерникът го доказа впрочем — с мъка добави господин Робер Дарзак. — Овчата кост е нанесла ужасен удар по челото на госпожица Станжерсон. Ставната повърхност на костта съвпада напълно с раната, която според мен би била смъртоносна, ако ударът не е бил отслабен от револвера на госпожица Станжерсон. Ранен в ръката, убиецът е изоставил костта и е побягнал, но за нещастие ударът е бил нанесен вече… а госпожица Станжерсон — почти мъртва, след неуспешния опит да бъде удушена. Ако госпожица Станжерсон беше успяла да рани убиеца с първия си изстрел, тя би могла без съмнение да избегне овчата кост… Но очевидно много късно е грабнала револвера, а първият изстрел по време на схватката се е отклонил и куршумът се е забил в тавана; едва вторият е улучил…
Докато говореше така, господин Дарзак почука на павилиона. Да ви призная ли, че едва сдържах желанието си да проникна на самото местопроизшествие? Тръпнех от възбуда и въпреки че историята с овчата кост беше много интересна, аз кипях, като гледах как разговорът се проточва, а вратата на павилиона още не се отваря. Отвори се най-сетне.
На прага стоеше някакъв мъж. Сетих се, че това е дядо Жак.
Стори ми се над шейсетте. Дълга бяла брада, бели коси под овехтяла баска, костюм от кафяво рипсено кадифе, сабо; намръщен, с доста неприветливо лице, което се проясни все пак, щом зърна господин Робер Дарзак.
— Приятели! — обясни просто нашият водач. — Има ли някой в павилиона, дядо Жак?
— Не трябва да пускам никого, господин Робер, ала заповедта, то се знае, не се отнася за вас… И защо пък е тази заповед? Каквото имаше за гледане, господата от прокуратурата го видяха. Цял куп скици и протоколи направиха.
— Извинете, господин Жак, най-напред един въпрос — каза Рултабий.
— Казвайте, млади човече, и ако мога да ви отговоря…
— Вашата господарка беше ли сресана в онази вечер „на път“ с гладко пуснати коси?
— Не, млади господине. Моята господарка никога не е носила косите си „на път“, както казвате, нито онази вечер, нито през другите дни. Винаги й бяха вдигнати и се виждаше хубавото й чело, чисто като на новородено!…
Рултабий измърмори нещо и веднага се зае да оглежда вратата. Видя секрета. Убеди се, че вратата не може да стои отворена и че се отваря само с ключ. После влязохме във вестибюла — доста светло малко помещение с червени плочки на пода.
— А! Ето го прозореца, през който е избягал убиецът — каза Рултабий.
— Приказки, господине, приказки! Ами нали ако беше избягал оттам, щяхме непременно да го видим! Не сме слепи я! Ни господин Станжерсон, ни аз, ни портиерите, дет’ ги затвориха! Защо и мен не ме приберат зарад револвера ми?
Рултабий бе отворил вече прозореца и беше огледал капаците.
— Бяха ли затворени в часа на престъплението?
— С желязно резе отвътре — рече дядо Жак — …а пък съм съвсем сигурен, че убиецът е минал оттам…!
— Да няма петна от кръв?…
— Да, вижте там, по камъка, отвън. Кръв, ама от какво?
— Ха! — зарадва се Рултабий. — Ето ги стъпките… там на пътя… земята е била много разкаляна… ще разгледаме и тях след малко…
— Глупости — прекъсна го дядо Жак. — Убиецът не е минал оттам!
— Откъде тогава?
— Знам ли!…
Рултабий виждаше всичко, душеше всичко. Той коленичи и бързо огледа изцапаните плочки на вестибюла. Дядо Жак продължаваше:
— Нищо няма да намерите, драги ми господинчо. Те нищо не намериха… Пък и сега е много мръсно… Много хора влизаха! Не дават да мия плочите… но в деня на престъплението бях измил тук всичко с много вода, аз, дядо Жак… А и нали убиецът беше минал оттук с крачищата си, щяхме да го видим; достатъчно следи е оставил с калеврите си в стаята на госпожицата!…
Рултабий стана и попита:
— Кога измихте плочките за последен път?
И той загледа дядо Жак с поглед, от който нищо не може да се изплъзне.
— Ми че в самия ден на престъплението, нали ви казвам! Към пет и половина… докато госпожицата и баща й си правеха разходката преди вечеря, точно тук, защото те вечеряха в лабораторията. На другия ден, когато съдия-следователят дойде, той можа ясно да види всичките стъпки по земята — като черно мастило на бял лист… Добре, ама нито в лабораторията, нито в антрето, които лъщяха като нова пара, не откриха стъпките му… на човека! Пък щом ги откриват вънка до прозореца, трябва да е пробил тавана на Жълтата стая, да е минал през таванското помещение, да е пробил и покрива и да е слязъл точно над прозореца на вестибюла, кат се е смъкнал… Да, ама няма дупка на тавана на Жълтата стая… нито в моя таван, разбира се!… Както виждате, никой нищо не знае… ама нищичко!… И никога няма да узнае, бога ми, никога нищо. Това е дяволска магия!