Тайната на жълтата стая

— Не, благодаря — възрази младият човек. — Ще обядваме в странноприемницата „Донжон“…

— Там не е хубаво… Нищо няма да намерите.

— Мислите ли?… Аз се надявам да намеря там нещичко — отвърна Рултабий. — След обяда ще поработим пак, ще напиша статията си, а вие ще бъдете любезен да я отнесете в редакцията…

— А вие? Няма ли да се върнете с мен?

— Не, аз ще спя тук.

Обърнах се към Рултабий. Той говореше сериозно, а господин Дарзак съвсем не изглеждаше учуден…

Минавахме край донжона и чухме риданията на портиерите. Рултабий попита:

— Защо са арестувани тези хора?

— Малко и по моя вина — каза господин Дарзак. — Вчера обърнах внимание на съдия-следователя, че е необяснимо как портиерите са имали време да чуят изстрелите от револвера, „да се облекат“, да прекосят голямата площ, която ги дели от павилиона, и всичко това за две минути; защото не са изминали повече от две минути между изстрелите и момента, в който двамата са срещнали дядо Жак.

— Разбира се, че е подозрително — съгласи се Рултабий… — И са били облечени…?

— Ето кое е най-невероятното… били са облечени… напълно, солидно и топло… Нищо не е липсвало в тоалета им. Жената е била със сабо, но мъжът — с обувки с връзки. А са заявили, че са си легнали, както винаги, в девет часа. Като дойде тази сутрин, съдия-следователят, който се бе снабдил в Париж с револвер с калибъра на оръжието, с което е било извършено престъплението (защото не искаше да пипа револвера — веществено доказателство), той накара секретаря си да стреля два пъти в Жълтата стая при затворени прозорец и врата. Ние с него бяхме в къщичката на портиерите; нищо не чухме… нищо не може да се чуе. Значи портиерите са излъгали, няма съмнение… Те са били готови, те са били вече вън близо до павилиона, те са чакали нещо. Естествено никой не ги обвинява, че са извършили нападението, но съучастничество не е изключено… Господин дьо Марке нареди да ги арестуват незабавно.

— Ако бяха съучастници — каза Рултабий, — те щяха да пристигнат раздърпани, или по-скоро изобщо нямаше да дойдат. Когато човек се хвърля в ръцете на правосъдието с толкова доказателства за съучастничество, това значи, че не е съучастник. Не вярвам да има съучастници в тази афера.

— Тогава защо са били навън в полунощ? Нека кажат!…

— Те явно имат интерес да мълчат. Важно е да се разбере какъв е този интерес… Дори да не са съучастници, това може да се окаже важно. Всичко, което се случва в такава нощ, е важно…

Тъкмо бяхме пресекли един стар мост над защитния ров и вече навлизахме в онази част на парка, която наричаха „Дъбравата“. Там имаше дървета столетници. Есента беше спаружила пожълтелите им листа, високите им черни и извити клони приличаха на ужасни коси, на възли от огромни влечуги, сплетени тъй, както античният скулптор ги е усукал над главата на Медуза. Това място, където госпожица Станжерсон живееше през лятото, защото тогава го намираше приветливо, в този сезон ни се стори тъжно и зловещо. Земята беше черна, цялата разкаляна от падналите дъждове и мъртвите листа; стволовете на дърветата бяха черни, дори самото небе над нас беше в траур с големите си тежки облаци. И в това тъмно и мрачно уединение ние забелязахме белите стени на павилиона. Странна постройка, без всякакъв прозорец, поне от тази страна, която ние виждахме. Само една малка входна врата. Човек би казал гробница, просторен мавзолей в дъното на изоставена гора… Колкото повече се приближавахме, все по-добре разбирахме защо е съградена тук. Тази постройка получаваше всичката светлина, която й бе необходима, от юг, тоест от другата страна на имението, откъм полето. А ниската решетеста врата преграждаше пътя към парка и така господин и госпожица Станжерсон навярно са живели в прекрасно уединение за своите изследвания и мечти.