Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Ларсан обърна глава при шума от някаква кола, която идеше зад него. Ние разпознахме кабриолета, който бе взел съдия-следователя и неговия секретар от гара Епине.
— А! — рече Фредерик Ларсан. — Тъкмо искахте да говорите с господин Робер Дарзак; ето го! Кабриолетът беше вече до портата и Робер Дарзак молеше Фредерик Ларсан да му отвори, обяснявайки му, че много бърза и че има време само колкото да стигне до гара Епине, за да вземе влака за Париж, когато ме позна. Докато Ларсан отваряше портата, господин Дарзак ме попита какво ме носи в Гландие в такъв трагичен момент. Тогава забелязах, че е ужасно бледен и че на лицето му бе изписана някаква безкрайна болка.
— По-добре ли е госпожица Станжерсон? — попитах веднага аз.
— Да — рече той. — Може би ще я спасят. Трябва да я спасят.
Той не добави „или аз ще умра“, но се усещаше как последните му думи трептят в крайчеца на обезкръвените му устни.
Тогава се намеси Рултабий:
— Господине, вие бързате. Но аз трябва да ви говоря. Имам да ви кажа нещо много важно.
Фредерик Ларсан го прекъсна:
— Мога ли да ви оставя сами? — попита той Робер Дарзак. — Имате ли ключ или аз да ви дам този?
— Не, благодаря, имам ключ. Ще заключа.
Ларсан се отдалечи бързо към замъка, чиято импозантна масивност се открояваше на няколкостотин метра.
Смръщен, Робер Дарзак проявяваше вече нетърпение. Представих Рултабий като мой пръв приятел, но щом като разбра, че младият човек е журналист, господин Дарзак ме погледна укорително, извини се с това, че за 20 минути трябва да стигне до Епине, махна за сбогом и шибна коня си. Но за мое огромно изумление Рултабий вече бе хванал юздата и с твърда ръка бе спрял малкия екипаж през това време, произнасяйки следната фраза, за мен лишена от всякакъв смисъл:
— „Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината!!!“
Още не бяха излезли от устата на Рултабий тези думи и аз видях, че Робер Дарзак се олюлява; колкото беше бледен, още повече побледня; очите му се бяха втренчили с ужас в младия човек и той веднага слезе от колата си в невъобразим душевен смут.
— Е! Е! — заекна той.
А сетне, изведнъж, продължи с отсенка на яд:
— Е, хайде, господине! Хайде!
И тръгна обратно по пътя, който водеше към замъка, без да продума, а Рултабий го следваше с коня.
VI Глава
Сред дъбравата
Пристигнахме в замъка. Старият донжон се сливаше с онази част от постройката, която бе изцяло подновена по времето на Луи XIV с нов модерен корпус в стил Виоле льо Дюк, където се намираше и главният вход. Никога не бях виждал нещо по-оригинално и по-грозно може би, нито пък тъй странно в архитектурно отношение, като тази необичайна комбинация от различни стилове. Беше чудовищно и внушително. Приближихме се и видяхме двама полицаи, които се разхождаха пред една малка врата, водеща към приземния етаж на донжона. Скоро научихме, че в този бивш „затвор“, а сега килер, бяха — заключени портиерите господин и госпожа Берние.
Господин Робер Дарзак ни въведе в новата част на замъка през една широка врата с „маркиза“. Рултабий, който беше оставил коня и кабриолета на грижите на прислугата, не изпущаше от очи господин Дарзак; проследих погледа му и забелязах, че не се отделя от ръцете на професора от Сорбоната — бяха в ръкавици. Когато се озовахме в малък салон, обзаведен с поовехтели мебели, господин Дарзак се обърна към Рултабий и доста рязко попита:
— Говорете! Какво искате от мен?
Репортерът отвърна също тъй рязко:
— Да ви стисна ръката!
Дарзак се дръпна:
— Какво значи това?
Очевидно той беше разбрал онова, което и аз тогава разбрах: че моят приятел го подозира в това отвратително покушение. Следата от кървавата длан по стените на Жълтата стая му се стори… Гледах как този човек, обикновено с тъй високомерно лице и прям поглед, се вълнува така странно в този момент. Той си подаде дясната ръка и като посочи към мен, рече:
— Вие сте приятел на господин Сенклер, който ми направи голяма и неочаквана услуга в едно справедливо дело, господине, и не виждам защо да не ви подам ръка…
Рултабий не пое тази ръка. И този път съвсем твърдо каза:
— Господине, живях няколко години в Русия и оттам имам този обичай никога да не се ръкувам с човек, който не си сваля ръкавиците.
Помислих, че професорът от Сорбоната ще даде воля на гнева си, който вече го завладяваше, но тъкмо обратното — с видимо огромно усилие той се успокои, свали ръкавиците и си показа ръцете. Нямаше никаква драскотина по тях.