Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Жозеф Рултабий изпитваше голямо възхищение към този знаменит полицай. Аз никога не го бях виждал, но много бях чувал за него.
Аферата със златните кюлчета в Монетния двор, която той разкри тогава, когато всички се отказаха от нея, арестуването на касоразбивачите в „Креди юниверсел“ бяха направили името му почти легендарно. По времето, когато Жозеф Рултабий още не беше дал онези безспорни доказателства за уникалния си талант, той минаваше за най-добрия в разплитането на най-обърканите истории и най-мрачните престъпления. Беше се прочул в цял свят и често полицията в Лондон или Берлин и даже в Америка го викаше на помощ, когато инспекторите и тамошните детективи признаваха, че са изчерпали въображението и възможностите си. Затова никой няма да се учуди, че още от самото начало на историята с Жълтата стая шефът на Обществената безопасност се бе сетил да телеграфира на своя драгоценен подчинен в Лондон, където Фредерик Ларсан беше изпратен за някаква голяма афера с откраднати ценни книжа: „Елате веднага.“ Фредерик, когото в Обществената безопасност наричаха Големия Фред, беше бързал много, знаейки навярно от опит, че щом го безпокоят, значи се нуждаят от неговите услуги и така Рултабий и аз в онази сутрин го заварихме вече на работа. Скоро разбрахме в какво се състоеше тя.
Това, което той не преставаше да гледа в шепата на дясната си ръка, не беше нищо друго, освен собствения му часовник и той изглеждаше изцяло зает с броене на минутите. После се върна, пак се затича и спря чак до решетъчната врата на парка, пак погледна часовника си, пъхна го в джоба си, вдигна обезкуражен рамене, бутна портата, влезе в парка, заключи, вдигна глава и ни забеляза през решетките. Рултабий хукна към него, а и аз го последвах. Фредерик Ларсан ни чакаше.
— Господин Фред — рече Рултабий, сваляйки шапката си с дълбоко уважение, породено от истинската възхита, която младият репортер изпитваше към знаменития полицай. — Бихте ли ни казали дали господин Робер Дарзак е в замъка? Това е един от неговите приятели, адвокат от Париж, би желал да говори с него.
— Нищо не зная, господин Рултабий — отвърна Фред, като стискаше ръката на моя приятел, с когото бе имал възможността да се срещне няколко пъти по време на най-трудните си следствия. — Не съм го виждал.
— Може би портиерите ще ни кажат — рече Рултабий и посочи към една тухлена къщичка със затворени врата и прозорци, която навярно приютяваше тези верни пазачи на имението.
— Портиерите нищо няма да ви кажат, господин Рултабий.
— Че защо?
— Защото от половин час те са арестувани!…
— Арестувани! — извика Рултабий… — Значи те са убийците!…
Фредерик Ларсан вдигна рамене.
— Когато не може да се открие убиецът — каза той с безкрайна ирония, — човек може да си позволи лукса да арестува съучастниците!
— Вие ли наредихте да ги арестуват, господин Фред?
— О! Не! Как може! Не съм нареждал да ги арестуват: първо, защото съм почти сигурен, че те нямат нищо общо с тази афера, и после, защото…
— Защото какво? — попита с безпокойство Рултабий.
— Защото… нищо… — поклати глава Ларсан.
— Защото няма съучастници! — подсказа Рултабий.
Фредерик Ларсан се спря внезапно и погледна репортера с интерес.
— Аха! Значи си имате мнение за тази афера… Но вие нищо не сте видели, млади момко… дори не сте влезли още тук…
— Ще вляза.
— Съмнявам се… Заповедта е изрична.
— Ще вляза, ако ме свържете с господин Робер Дарзак. Направете го за мен… Знаете, че сме стари приятели… господин Фред, моля ви… Спомнете си каква хубава статия ви бях написал във връзка със „златните кюлчета“. Само една дума на господин Робер Дарзак, моля ви!
Физиономията на Рултабий беше наистина комична в този момент. Тя излъчваше едно тъй неудържимо желание да прекрачи прага, зад който ставаше някаква невероятна история; тъй красноречиво молеше не само с устата и очите, но и с всичките си черти, че не можах да се сдържа и прихнах. И Фредерик Ларсан не остана сериозен.
Въпреки това зад решетката Фредерик Ларсан спокойно прибираше ключа обратно в джоба си. Огледах се.
Мъж, който спокойно можеше да е около петдесетте. Главата му беше хубава, косите — прошарени, тенът — матов, със строг профил; челото му беше изпъкнало; брадичката и бузите бяха старателно избръснати; устните, без мустаци, бяха добре очертани; очите, малки и кръгли, гледаха хората в упор, с изпитателен поглед, който учудваше и безпокоеше. Беше среден на ръст и добре сложен; изглеждаше елегантен и симпатичен — нищо общо с обикновения полицай. Това беше един голям артист в своята област и той го знаеше, усещаше се, че има високо мнение за себе си. Разговаряше като скептично настроен и разочарован човек. Странната му професия го бе срещала с толкова престъпления и низости, че би било невероятно да не е калила чувствата му според израза на Рултабий.