Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
— Невъзможно е да се мине оттук — заяви младият човек и скочи обратно в лабораторията. — Впрочем, ако „той“ се бе опитал само, цялата тази железария щеше да се срути. Не! Не! Не тук трябва да се търси.
Сетне Рултабий прегледа мебелите и отвори вратичките на шкафовете. След туй дойде ред на прозорците и той обяви, че през тях не може да се мине и никой не е минавал! До единия от тях забеляза дядо Жак, потънал в съзерцание.
— Е, дядо Жак, какво гледате тук?
— Гледам оня от полицията, дето все се върти около езерото… Още един умник, който няма да види нищо повече от другите!
— Вие не познавате Фредерик Ларсан, дядо Жак! — рече Рултабий, поклащайки меланхолично глава. — Ако знаехте, нямаше да говорите така… Ако някой тук намери убиеца, това ще е той, повярвайте!
И Рултабий въздъхна.
— Преди да се намери, трябва да се знае как е бил изтърван… — възрази упорито дядо Жак.
Най-накрая стигнахме до вратата на Жълтата стая.
— Ето я вратата, зад която е ставало, каквото е ставало! — изрече Рултабий с тържественост, която в други обстоятелства би прозвучала комично.
VII Глава
В която Рултабий решава да търси под леглото
Рултабий блъсна вратата на Жълтата стая, спря се на прага и с вълнение, което едва по-късно разбрах, възкликна: „О! Парфюмът на дамата в черно!“ Стаята беше тъмна; дядо Жак поиска да отвори капаците, но Рултабий го спря:
— На тъмно ли се разигра тази трагедия?
— Не, млади човече, мисля, че не. Госпожицата държеше много да има нощна лампа на масата си и лично аз й я запалвах всяка вечер, преди да иде да си легне… Ами к’во, бях нещо като нейна камериерка! Кат’ се свечереше! Истинската камериерка идваше само заран. Госпожицата работи толкоз до късно през нощта!…
— Къде е тази маса с лампата? Далеч ли от леглото?
— Далеч.
— Можете ли сега да запалите лампата?
— Лампата е счупена и маслото се е разляло, кат’ е паднала масата. Инак сичко си е тъй, както си беше. Ако искате да отворя капаците, да видите…
— Почакайте!
Рултабий се върна в лабораторията и отиде да затвори капаците на двата прозореца и вратата на вестибюла. Когато потънахме в непрогледна тъмнина, той запали клечка восъчен кибрит, подаде я на дядо Жак и му каза да тръгне към средата на Жълтата стая, там, където е светела лампата в онази нощ.
Дядо Жак, по чорапи — обикновено оставяше сабото си във вестибюла — влезе в Жълтата стая и под мъждукащата светлина на догарящия пламък ние смътно различихме съборени на пода предмети, едно легло в ъгъла, а пред нас вляво — отражението на закачено до леглото огледало. Не се бавихме. Рултабий каза:
— Достатъчно! Можете да отворите капаците.
— Само не влизайте — помоли дядо Жак, — ще оставите стъпки… нищо не трябва да се бута… Така иска следователят, така иска, макар да си е свършил вече работата…
И той бутна капаците. Бледата светлина отвън освети един зловещ безпорядък между шафранени стени. Подът във вестибюла и в лабораторията беше с плочки, а в Жълтата стая — с дъски, застлани с жълта рогозка, която покриваше почти цялата стая, стигаше до под леглото и под тоалетната масичка — единствените мебели, които стояха още на краката си. Кръглата маса в средата, нощното шкафче и двата стола бяха катурнати, ала не пречеха да се види върху рогозката едно голямо петно кръв от раната на госпожица Станжерсон, както ни обясни дядо Жак. Освен това навсякъде имаше капчици кръв, които следваха съвсем ясната следа от стъпките, големите черни стъпки на убиеца. Всичко навеждаше на мисълта, че капките кръв идваха от раната на мъжа, който се бе опрял с червената си ръка на стената. Там имаше и други следи от тази ръка, но много по-неясни. Следи от яка окървавена мъжка длан…
Не можах да се сдържа да не извикам:
— Вижте… Вижте тази кръв по стената… Човекът, който е опрял така силно ръката си, е бил на тъмно, мислил е, че е стигнал до вратата. Мислил е, че натиска нея! Затова се е опрял така силно и е оставил върху жълтите тапети тази изобличителна рисунка, защото не ми е известно да има много такива ръце на света. Голяма е и силна, а пръстите са почти еднакво дълги! Палецът пък липсва! Само дланта се е отбелязала. И ако проследим следата на тази ръка — продължих аз, — ще видим, че след като се е опряла на стената, ръката я опипва, търси вратата, намира я, търси бравата…
— Естествено — прекъсна ме със смях Рултабий, — но нито по бравата, нито по резето има кръв!…
— И какво от това? — възразих трезво аз, та чак се възгордях от собствената си находчивост. — Той трябва да се е справил с бравата и резето с лявата си ръка, което е напълно естествено, защото дясната му е ранена…