Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Билбо напусна мястото си и се покатери на един стол под празнично осветеното дърво. Лъчите на фенерите озаряваха грейналото му лице, проблясваха по златните копчета на бродираната му копринена жилетка. Всички го гледаха — изправен, размахал високо едната си ръка и пъхнал другата в джоба на панталона.
— Скъпи мои Торбинсовци и Многознаевци — започна той отново. — И вие, драги ми Туковци и Брендифуковци, Ровичковци и Едробузовци, Тършувковци, Рогосвирци и Болгеровци, Вържиколановци, Дебелушковци, Мишеходовци и Гордокраци.
— Гордокраки — провикна се един възрастен хобит от дъното на шатрата. Той, естествено се казваше Гордокрак, и то с пълно право: краката му бяха големи, извънредно космати и в момента и двата се намираха на масата.
— Гордокраци — повтори Билбо. — А също вие, добри ми Влачи-Торбинсови, които най-сетне с радост приветствам в Торбодън. Днес е моят сто и единадесети рожден ден — навършвам сто и единадесет години.
— Ура! Ура! За много години! — развикаха се гостите и радостно затропаха по масите. Билбо се справяше великолепно. Такива неща обичаха — кратки и ясни.
— Надявам се, че всички се забавлявате толкова, колкото и аз. Оглушителни овации. Викове „Да“ (и „Не“). Шум от тръби, рогове, пищялки, флейти и други музикални инструменти. Както вече казахме, присъстваха много млади хобити. Раздадени бяха стотици музикални пушкала. Върху повечето от тях имаше марка ДЕЙЛ, което не се нравеше на мнозинството, но всички се съгласяваха, че пушкалата са чудесни. Вътре имаше малки, но изящно изработени инструменти с очарователно звучене. В единия ъгъл неколцина млади Туковци и Брендифуковци предположиха, че чичо Билбо вече е свършил (след като очевидно бе казал всичко необходимо), събраха импровизиран оркестър и подхванаха весела танцова мелодия. Господин Вечнояк Тук и госпожица Комунига Брендифук скочиха на една маса и със звънчета в ръце заиграха Прескочи-пръстен — красив, но доста буен танц.
Ала Билбо не бе свършил. Той грабна рога на един хлапак и мощно изсвири три пъти. Врявата не преставаше.
— Няма да ви бавя много — извика той. Овации от цялата компания. — Събрах ви всички с определена Цел.
Нещо в тона му ги сепна. Шумът почти затихна и един-двама Туковци наостриха уши.
— Всъщност Целите са три! Най-напред да ви кажа, че безкрайно ви обичам и че сто и единадесет години са твърде малко, когато живееш сред такива превъзходни и възхитителни хора. („Небивал взрив от одобрителни възгласи.“) Не познавам и половината от еас дори наполовина от това, което би трябвало; дори и половината не обичам с половината от обичта, която заслужават.
Това вече беше неочаквано и малко трудничко за разбиране. Раздадоха се откъслечни ръкопляскания, но повечето се мъчеха да проумеят дали става дума за комплимент.
— Второ, да отпразнуваме рождения ми ден.(0тново овации.) Би трябвало да кажа: рождения НИ ден. Защото, разбира се, днес е и рожденият ден на моя племенник и наследник Фродо. Днес той навършва пълнолетие и получава наследството си.
Оскъдни ръкопляскания сред възрастните, а откъм младите отделни гръмки викове: „Фродо! Фродо! Нашият юнак Фродо!“ Влачи-Торбинсови начумерено се питаха какво ли значи „получава наследството си“.
— Общо ни се събират сто и четиридесет и четири години. Избрахме ви, за да запълните тоеа забележително число — една гроса, ако мага така да се изразя.
Никакви овации. Това беше нелепо. Мнозина от гостите, особено Влачи-Торбинсови, бяха оскърбени, уверени, че са ги взели като вещи в сандък само за да попълнят нужната бройка. „Една гроса, представете си! Ама че грубиянщина!“
— Освен това, ако ми разрешите да засегна старата история, днес е годишнината от пристигането ми еърху бъчва в Есгарот край Дългото езеро, макар че тогава бях позабравил рождения си ден. Бях само на петдесет и една година и рождените дни не ми се виждаха чак толкова важни. Банкетът обаче беше разкошен, макар да си спомням, че бях наистина зле и можех да казвам само: „Бного би благодаря.“ Сега го повтарям по-ясно: много ви благодаря, че дойдохте на моя малък празник.
Упорито мълчание. Всички се бояха, че ще последва песен или някакво стихотворение, пък и вече бяха отегчени. Защо не спре да говори и да ги остави да вдигнат наздравица за него? Но Билбо нито запя, нито задекламира. За миг помълча.
— Трето и последно, искам да направя СЪОБЩЕНИЕ. — Той произнесе тази дума толкова гръмко и рязко, че всички, които още бяха в състояние да надигнат глави, го сториха. — Съжалявам, че трябва да го обявя — както вече казах, сто и единадесет години, прекарани сред вас, са прекалено кратки — но това е КРАЯТ. Отивам си. Напускам ви СЕГА. СБОГОМ!