Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Вървя по пътеката и се оглеждам. Ето една сърнела. Вероятно има и други наоколо. Ако знаех, щях да взема голям найлонов плик. Събличам се гол до кръста и връзвам ръкавите на ризата. Правя нещо като кошница, а после обличам куртката на голо. Вървя, тананикам си под нос, бера гъби и съм доволен, та доволен. Нямало било щастие… Щастието било фикция… Ами! Това, в момента си е живо щастие. Даже вече знам една рецепта: Накисваш се в някакви неприятности, после хващаш пътя към гората и си неподправено щастлив…
Ризата вече доста тежи. Преставам да бера гъби, но продължавам да следвам лениво следата върху тревата. След малко стигам до много стръмен склон. Пътеката криволичи по него на зиг-заг, а на някои места има даже изкопани стъпала. Да видим какво има още по-нагоре? Високо е, но няма да стигна чак до небесните селения. Само малко ще се поизпотя.
… Не достигам до небесните селения, а до някакъв манастир. Приближавам го и усещам нещо като възторг на дивака Петкан.
На края на склона, като върху корпус на гигантски презокеански кораб, се извисява църква. Застанала е над долина, по която се е разстлал градът — сивкав, и непривлекателен. Сградата е боядисана в мек, охрен цвят. И е такава една, старомодна, красива и съразмерна. Зад нея има по-малка постройка, също църква, поне с няколко века по-стара. А дворчето около малката църква гори — пълно е с есенни цветя във всички нюанси на оранжевото и червеното.
Гледката е заредена едновременно с безмерна прелест и с някакво тъжно очарование. От смесването на прелестта с очарованието се получава усещане за мъдро спокойствие. Животът тук тече по друг, особен начин. Животът — нещо временно, но красиво… Поне понякога.
Сядам на една груба пейка. През ума ми минава неопределена мисъл. Нещо от рода: Ако не ме изгаряше кръвта, вероятно бих станал монах. Може и това да се случи, казват че с годините кръвта постепенно изстивала. Значи трябва да изчакам годините. Може би, на по-солидна възраст, ще придобия възможността да се сближа по-плътна с истински красивото в живота? С истински стойностното. Може би?…
Но това може да стане евентуално, някога. Сега съм млад, обезверен глупчо, който трудно намира правилните решения и пътищата, водещи, ако не към съвършенството, то поне към имитацията му — безконфликтната връзка със самия себе си.
Чувам, или по-скоро усещам с вътрешния си радар, някакви тихи стъпки. Обръщам се. Към мен се приближава дребничка монахиня. Възрастна е, някъде около шейсетте, а може би и малко отгоре. Погледът й е приучено смирен, такъв какъвто трябва да бъде погледът на една истинска Божия невеста.
Божии невести. Така май наричат жените, посветили се на служене на небесния повелител? Те нямат право да се омъжат за грешен, земен мъж, защото са обречени на онзи, съвършения, небесния многоженец.
Смущаващо противоречие. Християнството отрича многоженството, а Божият син се е обзавел и продължава да се дообзавежда непрекъснато с толкова много жени, колкото не е имало в нито един харем. Май и на небето е като на земята: На шефовете всичко е позволено… В тази връзка…
В тази връзка, такива богохулници като мен просто не трябва да бъдат допускани до каквото и да е, свързано с Бога. Защото почват да правят ревизия на Този, Който стои над всичко и над всички.
Прости ми, Господи! Грешен съм! А освен другото съм и недообучен военен. Получило се е едно съчетание… Не ставам нито за униформен, нито за калугер.
Смирената жена се приближава до мен и приветливо ме поздравява:
— Добър ден, войниче!
— Добър ден, сестро!
— Искаш ли да отворя църквата? Да я разгледаш.
Хубаво е, че хората не могат да четат мислите на ближния си. Ако притежаваха това качество, нито биха успели да съградят някаква цивилизация, нито да я удържат, ако вече е построена. И монахинята явно не притежава тази способност. Иначе едва ли би ми предложила да ме допусне в храма на Този, Когото аз критикувам, опирайки се на жалката си, човешка логика.
— Разбира се сестро, за мен би било радост.
Оставям ризата с гъбите до пейката и тръгваме бавно към църквата. Дребната жена пред мен ми е симпатична. Съумяла е да избере една друга посока в живота, за която аз съм непригоден. Съумяла е да затисне женски порив и женска тръпка в името на нещо, което звучи доста по-възвишено.