Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Вади от джоба на черната си дреха голям ключ и отваря вратата на храма. Малко ми е непривично, но се прекръствам. Правя го, защото тя очаква точно това от мен. Искам да й доставя тази малка радост.
— Желаеш ли да си купиш свещи?
— Желая, сестро, но нямам пукнато петаче.
Жената ми подава една свещ.
— Потърси мислено общение с нашият Бог, помоли го за нещо, което мъчи душата ти. Той ще ти дарува успокоение — съветва ме милата жена. Добър съвет. Спокойствието е нещо, което наистина ми липсва. А може би така и трябва да бъде? Може би моето объркване е предопределено от Този, Съвършения, който се извисява от църковния храм и над него?…
… Може би човек трябва да приема объркването и несъвършенството на желанията си като предпоставено от необходимия Бог? Необходимият Бог? Това май беше елемент от логична конструкция на Рене Декарт? Или поне постановка от западноевропейската философия? Книжните знания вече започват да изветряват от главата ми? Колко бързо оглупява човек… Ако попадне при подходящите условия… За целта казармата е точното място.
Подът на църквата е застлан с домашно тъкани пътеки, нашенски, а не западноевропейски. Селски, придаващи уют на храма. Бавно тръгвам към иконите. В обрисовката им преобладава малко странен, зеленикав цвят. Ала това зелено се връзва добре с класическите кафяво и златисто. Иконописецът определено е имал усет за съчетаването на цветовете. Изображенията на светците са раздвижени, но очите им са сковани. Гледат в теб с фанатичен поглед. Вероятно не е лесно да си светец?! Защото влизаш в екипа на Този, Който не може да греши. Не е лесно да имаш такъв стопроцентов, принципен началник…
Внезапно, краката ми ме заковават пред икона-картина на млада жена в цял ръст. Разчитам надписа: Света Екатерина. Виж, това е нещо по-различно… Доста по-различно…
Първо — погледът. Очи на млада жена. Красиви, изразителни. Неканонични. Опитват се да те гледат строго, но им липсва вътрешната увереност. Какво си е позволил тоя иконописец?… Тези очи разкриват раздвижена мисъл, а в същото време са пълни с някаква светла меланхолия. Пълни са с… мечти. Никога досега не съм виждал в изражението на икона мечти.
Тия очи привличат погледа като магнит. Тия очи говорят… А освен това… грубата дреха не съумява да прикрие извивките на едно чувствено тяло. Иконописецо, имам съмнение, че си бил влюбен, когато си правил тази икона… И затова си налял в нея прекалено много земна жизненост. Иконата трябва да внушава възвишени мисли, а не да събужда първична чувственост. Така си я объркал приятелю, че и аз започвам да се влюбвам в тази младост… Да, знам че съм войник и колкото и бром да ми наливат в чая, все ще ми е малко, но тук проблемът не е нито в брома, нито в младостта ми. Такава жена не може да бъде обожествявана. Защото предизвиква тръпката на земна обич. Обожествяването е свързано с небето, а обичта — със земното ни битие.
Онази испанска откачалка, Салвадор Дали… За момент, мислено си представям тези очи и това тяло, изрисувани точно от него. Картината би била не просто хубава. Би била великолепна. Разтърсващо сияйна. Салвадор, Салвадор, защо не си попаднал точно в този манастир? За да попиеш излъчването, заложено в тази икона? Даже с водни боички, твой акварел със Света Екатерина би влизал в много очи и души…
Добре де, знам че човек никога не успява да направи всичко, каквото би могъл да направи. Понякога за лошо, понякога — за добро…
Как да се обърна към теб? Света Екатерина? Е да, вероятно така трябва?! Не мога да ти кажа просто Катя или Кет. Макар че, ми се иска… Чу ли какво казах на художника за теб? Ами, истина е…
Ако не беше върху дървената поставка, а пред нея, вероятно бих ти предложил да се поразходим из горичката. Не може?! — Знам, че не може. Но знам и нещо друго, което и ти би трябвало да знаеш. Че най-привлекателни са забранените неща — първо. И че всевиждащият Бог прощава всичко, стига да му се помолиш достатъчно искрено и всеотдайно — второ. Затова ти казвам, че ако беше пред мен от плът и кръв, бих ти предложил разходка из гората. А после заедно бихме се помолили на Бога. Искрено и всеотдайно. Той би ни простил.
Не те познавам достатъчно?! Вярно е. Това, което знам за теб е възмалко. Че си била заможна, но си дала богатство и живот в името на правата вяра. Даже знам, че има манастир на твоето име, някъде по кръстоносните пътища. Един такъв, особен манастир. Крепост. Зад външната крепостна стена има и вътрешни стени. А между стените на отделните пояси няма врати. Разбирам и идеята на тази защита: Бориш се до последно, защото знаеш, че няма да бъдеш допуснат до стената зад гърба си, за да не влезе заедно с теб и врагът. Или бацилът на съмнението. Казано с други думи, ако не удържиш позицията зад твоята стена, ставаш враг за тия, които пазят следващата. Този град-манастир е устроен на принципа на една съвършена, многостепенна имунна система. Такава, каквато в естествената природа все още няма.