Обсидианова пеперуда

5 ГЛАВА.

Болницата свети „Лучия” беше голяма и една от няколкото сгради, които видях в Албакърки, която няма югозападни мотиви. Беше просто голяма и приличаща на блок, обикновена болница. Може би те не очакваха туристите да видят болницата. Щастливи туристи.

За болница, беше приятна, но все пак беше болница. Място, което посещавам, само когато нещата се объркат. Единствената положителна страна този път беше, че не бях аз или някой когото познавах в стаята. Бяхме в дълъг светъл коридор с много затворени врати, но имаше униформен полицай пред едната. Наречи го предчувствие, но знаех че това е нашата стая.

Едуард отиде до полицая и се представи. Той беше неговото момчешко аз, безвреден и весел, в подтиснат от болницата начин. Те се познаха от пръв поглед, което щеше да ускори нещата доста.

Униформения погледнаха покрай Едуард към мен. Изглеждаше млад, но очите му бяха хладни и сиви, очите на ченге. Трябва да работиш известно време преди очите ти да станат празни. Но той ме изгледа прекалено продължително и прекалено съсредоточено. Можех почти да усетя напрежението което се изграждаше в пространството между нас. Предизвикателният поглед казваше, че той или е несигурен в мъжествеността си, или не е на работа от много отдава. Не новобранец, но не и много над това.

Ако той мислеше че ще се свия под критичният му поглед, щеше да бъде разочарован. Стоях пред него, усмихната, спокойна, очите празни и близо до отегчена. Да преминавам изпити никога не е било от любимите ми неща.

Той примигна първи.

-Лейтенанта е вътре. Той иска да я види, преди тя да влезне.

-Защо? - попита Едуард, гласът все още приятен.

Офицера сви рамене.

-Просто следвам заповеди, г-н Форестър. Не разпитвам лейтенанта си. Изчакайте тук. - Той отвори вратата и се шмугна вътре без да позволи да се види вътрешността на стаята. Затвори вратата след себе си, не чакаше тежестта й да го направи вместо него.

Едуард се намръщи.

-Не знам какво става.

-Аз знам - отвърнах.

Той ме погледна, повдигна вежди, сякаш да каже: Продължи.

-Аз съм жена и технически цивилен. Много ченгета не ми се доверяват, че ще се справя с работата.

-Аз те препоръчах.

-Явно Ед… Тед, предполагам твоето мнение не тежи толкова, колкото си мислиш.

Той все още ми се мръщеше със очите на Едуард, когато вратата се отвори. Гледах лицето му докато то се превръща в лицето на Тед. Очите му заблестяха, устните му се извиха, цялото му лице се промени, сякаш беше маска. Неговата самоличност изчезна като магия. Да гледам цялото шоу от толкова близо ме накара да трепна леко. Да го гледам да се променя така, беше просто откачено.

Мъжа на вратата беше нисък, не много по-висок от мен, може би пет фута, най-много шест. Чудех се дали тук за полицаите нямаше граница при височината. Косата му беше слънчево руса, отрязана много късо и близо до лицето му с остра челюст. Тенът му беше лек, сякаш тъмният тен и бледата му кожа се бяха смесили. Първо Дона, сега и лейтенантът. Никой ли не използва слънце защитен крем тук? Той ме погледна със зелено златни очи, цвета на рани пролетни листа. Бяха красиви очи с дълги златни мигли и омекотяваха лицето му, до почти женски черти. Единствено мускулестата издутина на челюстта го спасяваше от това да не е като един от тези мъже, който са красиви, а не просто добре изглеждащи. Челюстта му и съсипваше лицето му и го спасяваше от перфектност. Очите можеха да бъдат прекрасни, но те не бяха приятелски. Не беше дори студенината на полицейските очи. Беше враждебен. Тъй като не го бях срещала никога преди, трябваше да е заради факта, че съм жена или цивилна и/или съживител. Той беше или шовинист или суеверен. Не бях сигурна кое от двете предпочитам.