Обсидианова пеперуда

- Стаята ти е насам - каза Едуард.

- Не, - отвърнах. - Искам малко време да огледам къщата ти. Не ме притискай.

- Имаш ли нещо против да занеса багажа ти в стаята, докато изследваш?

- Помогни си сам.

- Милостиво от твоя страна - кажа той и сложи малко повече сарказъм в гласа си.

- Не го споменавай.

Едуард взе и двете ми чанти и каза:

- Хайде Бернардо. Ти трябва да се облечеш.

- Ти не ни остави да разгледаме наоколо сами - каза Бернардо.

- Не сте питали.

- Едно от приятните неща в това да си жена, а не мъж, - казах - е това, че ако съм любопитна, просто питам.

Те минаха през далечната врата, въпреки че стаята беше достатъчно малка и „далеч” е сравнително. Имаше дърво отстрани на огнището, в плетена кошница от бледа, почти бяла, тръстика. Прокарах дланта си по гладката студенина на черния мрамор на кафе - масичката, която беше най - близо до огнището. Имаше черна ваза, на масата, пълна с нещо, което изглеждаше като малки диви цветя. Наситеното златно - жълто и кафяво в центъра не си съвпадаше много с нищо в стаята. Дори Navajo пръстена, който бе по повечето цветя, беше в сянката на черно, бяло и сиво. Имаше повече цветя в нишата между далечните врати. Тя беше достатъчно голяма, че да е прозорец, като изключим това, че не гледа навън. Цветята се разливаха от отвора като златно - кафява вода, голям и буен букет.

Когато Едуард се върна обратно в стаята, без Бернардо, седях на белият диван с крака изпънати под масата за кафе. Ръцете ми бяха над стомаха ми и се опитвах да си представя буйния огън и студената зимна вечер. Но някак си огнището изглеждаше прекалено чисто, прекалено стерилно.

Той седна до мен, клатейки глава.

- Щастлива?

Кимнах.

- Какво мислиш?

- Не е успокоителна стая - казах - и, Господи, виж цялото това пространство по стените. Земи си няколко картини.

- Харесвам го по този начин. - Той се отпусна на дивана до мен, краката изпънати, ръцете на корема. Имитираше ме, но дори това не можеше да ми развали настроението. Щях да видя всяка стая в детайли преди да напусна. Можех да се държа хладно за това, но нямаше да изразходвам енергия за това с Едуард. Преминахме това в странното ни приятелство. Наистина не се опитвам да играя царя на хълма с Едуард. Фактът, че той продължаваше да играе играта с мен, просто го караше да изглежда глупаво. Въпреки че се надявах да сме свършили с игрите по време на това пътуване.

- Може би ще ти подаря картина за Коледа - казах.

- Ние не си купуваме подаръци за Коледа един на друг - отвърна той.

И двамата гледахме огнището.

- Може би ще започна. Едно от тези деца с големи очи или клоун.

- Няма да го закача, ако не го харесвам.

Погледнах го.

- Освен ако не е от Дона.

Внезапно беше много неподвижен.

- Да.

- Дона добави цветята, нали?

- Да.

- Бели лилии или орхидеите може би, но не и дивите цветя, не в тази стая.

- Тя мисли че те правят мястото по - светло.

- О, правят го - казах.

Той въздъхна.

- Може би ще й кажа колко много харесваш тези картини с кучета играещи покер и тя може да ти купи няколко.