Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
Едуард изпитваше желание само към едно нещо,
-Не планирам да убия никой от тях, ако това е за което намекваш.
-Няма да каза че не съм разочарован - каза Едуард. - Мисля че трябваше да убиеш Жан Клод преди всичко да се задълбочи толкова.
-Говориш за убийството на някого който е бил мой любовник в продължение на година, Едуард. Може би ти можеш да удушиш Дона в леглото й, но аз ще загубя съня си за нещо такова.
-Обичаш ли го?
Въпроса ме спя, не заради самият въпрос, а заради личността, която го зададе. Изглеждаше като наистина странен въпрос зададен от Едуард.
-Да, така мисля.
-Обичаш ли Ричард?
Отново, изглеждаше странно да говоря за емоционалният си живот д Едуард. Имах няколко мъже приятели и повечето биха предпочели да копаят тунел, от колкото да говорят за чувства. От всичките ми мъже приятели говорех с този, за когото никога не съм си мислила че ще обсъжда любов с мен. Просто не беше годината ми в която да разбирам мъжете.
-Да, обичам Ричард.
-Казваш, че мислиш че обичаш вампира, но отговори просто че обичаш Ричард. Убий вампира, Анита. Ще ти помогна да го направиш.
-Не че това е хубаво, Едуард, но аз съм човешкият слуга на Жан Клод. Ричард е неговото животно. Тримата сме свързани чрез вампирски белези в приятна малка тройка. Ако един от нас умре, може всички да умрем.
-Може би, а може би това е което ти казва вампира. Няма да е първият път когато те лъже.
Беше невъзможно да споря без да изглеждам като глупак, така че не опитах.
-Когато поискам съветът ти за личния си живот, ще попитам. Докато ада замръзне, запази дъха си. Сега ми кажи са случая.
-Ти можеш да ми казваш с кого да се срещам и с кого не, но аз не мога да върна услугата? - попита той.
Погледнах го.
-Ядосан ли си за това?
-Не точно, но щом ти можеш да ми даваш съвети за моите срещи, защо да не мога да върна услугата?
-Не е същото нещо, Едуард. Ричард няма деца.
-Децата правят голяма разлика за теб? - попита той.
-Да, правят го - потвърдих.
-Никога не съм си те представял като майчински тип.
-Не съм, но децата са хора, Едуард, малки хора затворени от изборите, който правят възрастните около тях. Дона е стара достатъчно да прави собствените си грешки, но когато я зарежеш, ти зарязваш и децата й. Знам че това не те притеснява, но притеснява мен.
-Знаех че ще те притеснява. Знаех дори как ще реагираш, но не знаех защо.
-Добре, ти си по напред от мен. Никога и не съм сънувала че ще те видя сгоден с млада вдовица, която има деца. Бих предположила че си повече от типа, плащам като си тръгна.
-Тед не плаща за това - каза той.
-Ами Едуард.
Той сви рамене.
-Като яденето е, просто друга нужда.
Студената глупост в това беше действително успокояваща.
-Виж, това е Едуард когото познавам и се страхувам от.
-Страхуваш се от мен, но все пак ще се изправиш срещу мен заради жена която току що срещна и две деца който дори не познаваш. Дори не планирам да убия някой от тях и все пак ти избутваш ултиматума между нас - Той поклати глава. - Не разбирам това.
-Не го разбирай, Едуард. Просто знай че е истина.
-Вярвам ти, Анита. Ти си единственият човек, когото познавам, освен себе си, който никога не блъфира.
-Бернардо и Олаф блъфират? - направих го като въпрос.
Той поклати глава и се засмя. Напрежението което бе нараснало се отпусна със смеха.
-Не, няма да ти дам нищо за тях.
-Защо?
-Защото - каза той и почти се усмихна.
Изгледах внимателният му профил.
-Ти се наслаждаваш на това. Наслаждаваш се на срещата между мен, Олаф и Бернардо. - Не се опитах да скрия изненадата в гласа си.
-Точно както се наслаждавах на срещата ти с Дона.
-Дори и знаейки че ще се ядосам - казах.
Той кимна.
-Изражението на лицето ти почти си заслужаваше смъртната заплаха.
Поклатих глава.
-Започваш да ме притесняваш, Едуард.
-Само започвам да те притеснявам? Явно съм загубил форма.
-Добре, не ми казвай за тях. Кажи ми за случая.
Той отби в един паркинг. Погледнах нагоре и видях болница да се извисява над нас.
-Това ли е местопрестъплението?
-Не. - той влезе в една от клетките и спря.
-Какво става, Едуард? Защо сме в болницата?
-Оцелелите са тук.
Очите ми се разшириха.
-Какви оцелели?
Той ме погледна.
-Оцелели от атаките. - Той отвори вратата си, хванах ръката му, задържах го в колата.
Едуард се обърна бавно и погледна дланта ми върху голата кожа на ръката му. Гледаше ръката ми дълго време с неодобрението което това докосване му причиняваше, но беше хитрост която сама бях правила повече от веднъж. Ако човек изясни, че не иска да бъде докосван, повечето хора който нямат предвид насилие ще се отдръпнат. Аз не се отдръпнах. Натиснах пръстите си в кожата му, не за да боли, просто за да го оставя да разбере че нямаше да се измъкне от мен лесно.