![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
ръкави, за да покрия плътно дланите си. Преди да тръгнем, нарисувах карта на ръката
си. Зная как да стигнем до централата на Прямите, но не съм сигурна по кои задни улички
да минем, за да не ни забележат дебнещите безкастови.
Юрая ни чака пред вратата. Облечен е в черно, но яката на сива блуза да се подава
от суичъра му. Странно е да виждам Безстрашните си приятели в цвета на Аскетите –
сякаш сме прекарали заедно целия си живот. И без това понякога се чувствам точно
така.
– Казах на Фор и Зийк, но те ще ни чакат направо там. Да вървим – подканва ни той.
Побягваме един до друг по алеята към Монро Стрийт. Стряскам се при всяка наша по-
шумна стъпка и потискам трепета си. Зная, че в този случай е по-важно да сме бързи,
отколкото тихи. Завиваме и се обръщам, за да проверя дали зад нас има патрули.
Зървам няколко тъмни силуета да се движат наблизо по Мичиган Авеню, но после
изчезват зад редицата от сгради, без да спират.
– Къде е Кара? – питам Кристина шепнешком. На Стейт Стрийт сме, достатъчно далеч
от централата на Ерудитите. Почти безопасно е да се говори.
– Не знам. Не мисля, че някой я покани – казва Кристина. – Много странно, защото
знам, че тя наистина...
– Тихо! – предупреждава Юрая. – Накъде завиваме оттук?
Включвам фенера на часовника си, за да видя картата, нарисувана на ръката ми.
– Рандолф Стрийт.
Тичаме в ритъм, в почти пълен унисон. Дишаме в унисон, краката ни докосват земята в
унисон. Мускулите ме болят, но какво страхотно усещане! Да тичаш.
Стигаме до моста. Краката ме болят. Тогава виждам Жестоката борса. Запуснатата
тъмна сграда от другата страна на блатясалата река ме кара да се усмихна въпреки
болката. Когато минаваме по моста, забавям темпото, а Юрая премята ръка през рамото
ми.
– А сега трябва да изкачим един милион стъпала.
– Може да са включили асансьорите – казвам с надежда.
– Никакъв шанс – поклаща глава. – Обзалагам се, че Евелин държи под око всеки
разход на енергия през нощта. Това е най-сигурният начин да разбереш дали някой е
решил да си устройва тайни срещи някъде.
Въздъхвам. Обичам да тичам, но как мразя да катеря стълби!
Когато най-сетне стигаме до последния етаж запъхтяни и с изпразнени дробове, е пет
минути преди полунощ. Оставам до асансьора да си поема въздух, а другите
продължават. Юрая е прав – нито една запалена лампа. Само тази, която осветява знака
ИЗХОД. В меката
синя светлина виждам Тобиас. Идва откъм залата за разпити и
тръгва към мен.
От последната ни среща сме разговаряли само чрез тайни съобщения. Налага се да
впрегна цялата си воля, за да не хукна към него и да го прегърна, да заровя пръсти в
косата му, да погаля извивката на горната му устна, да прокарам длан по бузата му, по
правата линия на веждите му. Но остават само две минути до полунощ. Нямаме време.
Той обвива ръце около тялото ми и ме притиска към себе си. Оставаме така няколко
секунди. Дъхът му гъделичка ухото ми. Затварям очи и най-сетне се отпускам. Мирише на
вятър, на пот, на сапун. Мирише нa Тобиас, на сигурност и безопасност.
– Ще влизаме ли? – пита. – Не знам кои са, но предполагам, че са точни.
– Да. – Краката ми треперят от изтощение. Нямам идея как ще сляза по тези стълби и
как ще бягам обратно до централата на Ерудитите. – Разбра ли нещо за Кейлъб?
– Може би е по-добре да говорим за това после – казва, но лицето му помръква.
Това е точният отговор на въпроса ми. Няма нужда да знам повече.
– Ще го екзекутират, нали? – питам тихо.
Той кимва, хваща ръката ми, а аз не знам какво да чувствам. Трябва ли изобщо да
чувствам нещо?
Влизаме заедно в залата, където с Тобиас ни бяха разпитвали под влиянието на
серума на истината. Това е мястото, където направих своите признания.
На пода в кръг са наредени запалени свещи. Виждам познати и непознати лица. Сюзън
и Робърт са застанали един до друг, Питър стои със скръстени ръце в другия край на
стаята, Юрая и Зийк са при Тори и няколко други Безстрашни, Кристина е при майка си и
сестра си, а в ъгъла стоят двама притеснени и сконфузени Ерудити. Новото ни облекло
не може да прикрие разделението на касти между нас – те са вкоренени, заложени в
съществуването ни.
Кристина ме извиква:
– Това е майка ми Стефани – казва тя. Жената има тъмна къдрава коса със сиви