Предани [calibre 1.48.0]

умения ще им помогнат да излязат от този град живи. Обучението, през което преминават

Безстрашните, гарантира, че ще успеят. Имат качествата за тази задача.

– Съжалявам, но мисля, че няма да мога да тръгна – обажда се Зийк. – Не мога да

оставя Шона сама тук. Не и след като сестра ѝ. .. знаете...

– Аз ще тръгна – казва Юрая. Вдигнал е високо ръка. – Аз съм Безстрашен, стрелям

много добре и съм приятна гледка за всяко око.

Засмивам се. На Кара не ѝ е никак смешно, но кимва в съгласие.

– Благодаря – отвръща тя.

– Кара, трябва да се измъкнете от града много бързо – казва момичето, сменило

кастата на Безстрашните с тази на Ерудитите. – Ще имаш нужда от човек, който разбира

от влакове.

– О, да. Правилно. Някой тук знае ли да кара влак?

– Ох, аз – обажда се пак момичето. – Мислех, че се подразбра.

Планът се подрежда, парчетата от пъзела се напасват. Йохана предлага в края на

железопътната линия извън града да вземем камионите на Миротворците. Самата тя ще

ги осигури. Стефани и Роуз предлагат да наблюдават всяко движение на Евелин в

часовете преди бягството и да докладват в централата на Миротворците за всичко,

което им се стори подозрително. Ще използват двупосочна радиовръзка. Безстрашните,

които са дошли с Тори, предлагат да ни намерят оръжия. Кара и момичето от Ерудитите

търсят слабости в плана, обсъждаме варианти и в крайна сметка успяваме да съберем

всичко в една почти перфектна схема.

Остава само един въпрос и Кара се осмелява да го зададе.

– Кога ще тръгнем?

– Утре вечер – позволявам си да отговоря.

ÃËÀÂÀ

ÄÅÂÅÒÀ

Òîáèàñ

Нощният въздух се влива в дробовете ми. Имам чувството, че това е една от

последните ми отредени глътки въздух. Утре ще напусна това място и ще търся ново.

Юрая, Зийк и Кристина тръгват към централата на Ерудитите. Хващам ръката на Трис

и я задържам до мен.

– Чакай – казвам. – Нека отидем някъде.

– Да отидем, но...

– Само за мъничко. – Скривам я зад ъгъла на сградата. Въпреки че е нощ, мога да

видя черната вода, която пълни празния канал. Лунната светлина разлива светли петна

по вълничките. – Ти си с мен, нали не си забравила? Няма да те арестуват.

Устните ѝ леко се извиват, почти се усмихва.

Завиваме по улицата, тя обляга тялото си на стената, а аз заставам пред нея. Реката

тече зад мен. Трис си е сложила нещо черно около очите, така че цветът им изпъква още

повече – ярък и поразителен.

– Не знам какво да правя. – Притиска лицето си с ръце и заравя пръсти в косата си. –

За Кейлъб.

– Не знаеш ли?

Тя се отдръпва встрани, за да ме погледне.

– Трис. – Слагам ръце на стената от двете страни на главата и се навеждам към

нея. – Не искаш той да умре. Знам, че не искаш.

– Там е работата, че... – Тя затваря очи. – Толкова съм... препълнена с гняв. Не искам