Предани [calibre 1.48.0]

на главата ми. Друг ме притиска в ъгъла. Ритам, мятам се, боря се срещу тях, срещу

това, което са ми нахлузили. А единственото, което си повтарям наум, е: „Не, не искам

пак, не искам пак, не искам пак!“. Успявам да измъкна едната си ръка и започвам да

удрям напосоки. Мисля, че уцелвам някого по рамото или в брадичката, не съм сигурна.

– Ей, заболя ме! – обажда се глас.

– Извинявай, че те уплашихме, Трис – казва друг глас. – Но анонимността е неделима

част от нашата дейност. Не искаме да ти навредим. Не се страхувай.

– Пуснете ме тогава! – изревавам аз. Всички ръце ме държат прикована към стената. –

Кои сте вие?

– Ние сме Преданите – отвръща глас. – И сме много. И сме никой.

Не се сдържам. Разсмивам се. Може би от шока, или пък от страх. После сърцето ми

забавя ритъма си, ръцете ми треперят от облекчение. Гласът продължава:

– Разбрахме, че не си лоялна на Евелин Джонсън и нейните безкастови слуги.

– Това е пълна глупост.

– Не е по-глупаво от това да се довериш на някого, като му споделиш каква е

идентичността ти, без дори да се налага да го правиш.

Опитвам се да видя нещо през материята на това, което са нахлузили на главата ми,

но платът е плътен, а и няма осветление. Тъмно е като в гроб. После опитвам да се

облегна на стената, но е много трудно да се ориентирам кое къде е. Усещам как някаква

колба се донатрошава под обувката ми.

– Не, не съм ѝ лоялна – казвам. – Какво значение има?

– Означава, че искаш да напуснеш града – заявява гласът. Усещам леко вълнение. –

Искаме една услуга от теб, Трис Прайър. Утре в полунощ ще имаме събрание. Искаме да

доведеш своите приятели от Безстрашните.

– Добре – казвам. – Нека ви попитам тогава, ако утре така или иначе, ще ви видя,

защо днес трябва да съм с това нещо на главата?

Не зная кой е говорител на групата, но явно се обърква от въпроса ми.

– Един ден е много дълго време. И в това дълго време могат да се случат много и

опасни неща – отговаря накрая. – Ще се видим утре в полунощ на мястото, където

направи признанията си.

Вратата се отваря рязко, течението залепва чувала за бузите ми, чувам

отдалечаващите се с бяг стъпки по коридора. Когато махам нещото от главата си, в

коридора няма никой. Съвсем тихо е. Поглеждам в ръцете си. Тъмносиня калъфка за

възглавница. С това ми бяха покрили лицето! А на нея пише с боя „Касти, а не

кръвопролития“.

Не зная кои са, но едно е сигурно – имат силно развито чувство за драматизъм.

Мястото, където направи признанията си. Може да бъде само централата на

Прямите. Там се поддадох на серума на истината.