Предани [calibre 1.48.0]

че няма да е лошо да останем и просто... да оправим тази каша преди да се забъркаме в

следващата – усмихва се плахо. – Но, разбира се, няма да го направя – добавя. – Не

знам защо. От любопитство... може би.

– Говорила ли си с родителите си за това?

Понякога забравям, че Кристина не е като мен, без семейство, без нито един близък и

верен роднина. Нямам нищо, което да ме накара да се застоя на едно място. Кристина

има майка и малка сестричка – от бившата каста на Прямите.

– Трябва да се грижат за сестра ми – отвръща тя. – Не знаят дали е безопасно за нея

навън. Не искат да рискуват живота ѝ.

– Но нямат нищо против да тръгнеш сама, нали?

– Нямаха нищо против да се присъединя към друга каста. Няма да имат нищо против и

сега. – Свежда поглед. – Те просто искат да живея честен и почтен живот. А това тук не е

възможно. Просто знам, че в този град не мога да го направя.

Асансьорът се отваря и вятърът ни блъска назад. Все още е топъл, но се усеща

заплахата на наближаващата зима. Чувам гласове от покрива. Покатервам се на

стълбата. Тя трепери и подскача с всяка моя стъпка, но Кристина я придържа здраво,

докато се кача горе.

Юрая и Зийк са там. Хвърлят камъчета от покрива и се ослушват за тропота, когато

уцелят прозорци. Юрая се забавлява, като бута ръката или лакътя на Зийк, преди да

метне камъче, опитва се да му пречи, но Зийк е много бърз.

– Здрасти – казват в един глас, щом ни виждат.

– Ей, вие с един мозък ли мислите? – пита Кристина и двамата се разсмиват. Но Юрая

ми се струва малко отнесен. Сякаш не е съвсем тук, сякаш е в друго време, на друго

място. Да изгубиш някого по този начин... може би това става с тези, които оцеляват.

Макар че аз също загубих близки, а не страдам по начина, по който страда той.

Няма нито една примка за стоманеното въже и не сме дошли да се спускаме.

Всъщност не съм сигурна за другите, но аз съм дошла, за да бъда високо, да виждам

колкото е възможно по-далеч. Цялата земя на запад от мястото, където стоя, е черна,

като покрита с мръсно, тъмно одеяло. За секунда ми се струва, че виждам светлинка

около хоризонта, но след миг тя изчезва. Може би е само мираж… очите ми си правят

шега.

Другите също мълчат. Чудя се дали всички си мислят това, което и аз.

– Какво според теб има там? – пита Юрая.

Зийк свива рамене, но Кристина се осмелява да проговори:

– Ами ако е същото като тук? Още рушащи се градове, още касти, още от всичко?

– Не е възможно – клати глава Юрая. – Трябва да има нещо различно. Нещо друго.

– Или нищо – предполага Зийк. – Тези хора, които са ни затворили тук, може би са вече

мъртви. Може би всичко навън е празно, едно голямо празно нищо.

Потръпвам. Никога не съм обмисляла тази възможност. Но той е прав – не знаем нищо

за онези, които са ни затворили тук, не знаем колко поколения са живели и умрели,

откакто сме в този град. Може би сме последните живи хора?