Предани [calibre 1.48.0]

с Преданите.

– Учудвам се, че единственото, което си направила, е да удариш някакъв по брадата –

казва Юрая.

– Бяха много повече от мен – отвръщам и се усещам, че се оправдавам. Против

принципите на Безстрашните е да се доверяват на когото и да е, и то толкова бързо, но

времената са други, странни. Не съм сигурна и колко съм Безстрашна. Все пак вече няма

касти.

Усещам леко пробождане в гърдите при мисълта колко различно е станало всичко.

Трудно е да се разделиш с някои неща.

– Какво искат според теб? – пита Кристина. – Само да напуснат града?

– Така поне прозвуча, но не мога да го потвърдя.

– И как можем да сме сигурни, че не са подставени хора на Евелин? Че не се опитват

да ни сложат някой капан, за да си признаем, че сме готови да извършим предателство?

– И това не знам – отговарям. – Но знам, че е невъзможно да се измъкнем от града

без нечия помощ. А нямам никакво намерение да седя тук, да се уча как да карам

автобус и да си лягам, когато ми се заповяда.

Кристина поглежда Юрая. В очите ѝ има тревога.

– Ей, не ви карам да идвате – казвам. – Но аз трябва да се махна оттук. Трябва да

разбера коя е Едит Прайър и кой ни чака зад оградата. Ако там изобщо има някой. Но

поне съм длъжна да проверя.

Поемам дълбоко дъх. Не знам откъде се надигна цялото това отчаяние, но вече не

мога да го крия, не мога да се правя, че не съществува. Усещам го като жива твар, която

се е събудила от дълъг сън и сега се движи из тялото ми, гърчи стомаха ми, свива

гърлото ми. Имам нужда да замина. Да науча истината.

За първи път закачливата усмивка на устните на Юрая се стопява.

– И аз – казва той.

– Добре – съгласява се Кристина и свива рамене. – Значи ще отидем на срещата.

– Разбрахме се. Може ли някой от вас да каже на Тобиас? Не трябва да се

доближавам до него, след като е раздухал официалната версия, че сме скъсали... Да се

чакаме на алеята в 11:30.

– Аз ще му кажа, май съм в неговата група днес – решава Юрая. – Ще учим за

кастите. Нямам търпение! – подхилва се саркастично той. – Мога ли да кажа на Зийк,

или мислиш, че не може да му се има пълно доверие?

– Кажи му, но го предупреди да не разказва наляво-надясно.

Поглеждам часовника. Девет и петнайсет. Вероятно са произнесли присъдата. Време е

всички да тръгнат на работа, да се учат на професиите на безкастовите. Имам чувството,

че и най-дребното нещо може да ме накара да изляза от кожата си. Коляното ми

подскача в някакъв си негов собствен ритъм.

Кристина слага ръка на рамото ми, но не ме пита нищо. Благодарна съм

, че

замълчава. Не зная какво бих могла да ѝ отговоря.