Предани [calibre 1.48.0]

– Наистина ли? Сигурен ли си?

– Разбира се, че съм сигурен.

– Аз... – Тя ме поглежда притеснено. – Благодаря. Ти си... изключителен.

– Не ми благодари и не казвай такива неща, защото не си разбрала какъв е скритият

ми мотив – засмивам се аз. – Не те доведох тук, за да си говорим за Кейлъб.

– О? Така ли?

Слагам ръце върху бедрата и леко я притискам към стената. Тя вдига глава и ме

поглежда с чистите си нетърпеливи очи. Навеждам се да усетя дъха , но веднага се

отдръпвам, колкото да я подразня.

Тя закача пръсти в гайките на колана ми и се опитва да ме придърпа към себе си. Не

успява. Изпънал съм ръце, опрени на стената, и те държат цялата тежест на тялото ми.

Опитва се да ме целуне, но извръщам глава. Искам да я предизвикам, да я разпаля.

Целувам само меката кожа под ухото , после врата. Вдишвам уханието – мирише на

сол, на нощен бяг.

– Направи ми една услуга – прошепва в ухото ми. – Моля те, никога не действай без

този скрит мотив.

После слага длани върху ръцете ми. Пръстите

нежно погалват всички татуирани

места по кожата ми. Плъзгат се под колана на джинсите ми и тя ме придърпва рязко към

себе си. Заравям лице във врата ѝ, почти не мога да дишам. Не мога да помръдна.

А когато най-сетне се целуваме... какво облекчение! Тя въздъхва, а аз усещам как

дръзка усмивка се разлива по лицето ми.

Повдигнам я, опирам я на стената, краката обвиват кръста ми. Тя ме целува и се

смее, а аз се чувствам непобедим. Може би и тя се чувства така. Пръстите остават

впити в мускулите на ръцете ми. Нощният въздух изпълва дробовете ми. Сякаш това е

една от първите ми глътки истински въздух. Сякаш едва сега се уча да дишам.

ÃËÀÂÀ

ÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

Изпотрошените постройки в сектора на Безстрашните изглеждат като портали

към други светове. Пред мен стъклената сграда пронизва небето като копие.

Пулсът във връхчетата на пръстите ми отбелязва преминаващите секунди. Въздухът в

дробовете ми е богат и цветен, въпреки че лятото си отива. Имаше време, когато тичах и

се биех, защото исках да имам здрави мускули. Бързите ми крака са ме спасявали

неведнъж и вече не мога да мисля за бягане и бой извън основната им същност: начин да

остана жив.

Когато стигам до входа, забавям крачка, за да възстановя равномерното си дишане.

Стъклените панели над мен отразяват светлината във всички посоки. Някъде там горе

все още стои онзи стол, на който седях, докато ръководех симулираните атаки. Някъде

там е и петното от кръвта на бащата на Трис. Някъде там гласът на Трис проби

симулацията, в която ме бяха вкарали, усетих ръката

на гърдите си, усетих как ме

връща обратно към действителността.

Влизам в стаята, вадя от задния си джоб малка черна кутийка със спринцовка. Това е

кутийката, която винаги ползвам. С мека, деликатна възглавничка за иглата. Не знам