Предани [calibre 1.48.0]

и Трис. Какво съм аз? Какво ми е необходимо, за да преодолея страховете си?

Знам отговора, разбира се, че го знам. Трябва да им отрека силата да ме контролират.

Трябва да осъзная, че аз съм силният, а не те.

Поемам си дъх и с все сила удрям стените вляво и вдясно от мен. Кутията изскърцва,

чупи си, летвите започват да падат една по една върху бетонния под с ужасен трясък.

Оставам прав над тях. Тъмно е.

Амар, моят инструктор, ни беше научил, че нашите страхове са динамични, могат да се

влияят от настроенията ни, да се променят с онзи тих шепот на кошмарите ни. Но моите

страхове винаги са били едни и същи... допреди няколко седмици. Докато успях да

докажа на себе си, че мога да бъда по-силен от баща си. Докато разбрах, че има човек,

когото се ужасявам да загубя.

Не знам какво ще видя сега.

Чакам много дълго, без нищо да се случи. Стаята продължава да е тъмна, подът е все

така студен и твърд, сърцето ми все още бие по-бързо от нормалното. Поглеждам

часовника си и установявам, че е на другата ръка. Обикновено го нося на лявата, а не на

дясната. Каишката му е сива, а не черна.

Тогава забелязвам твърди гъсти косми по пръстите си. Нямаше ги преди. Мазолите по

кокалчетата ми са изчезнали. Поглеждам надолу и виждам, че нося широки сиви

панталони и сива риза. Станал съм по-дебел в кръста и по-тесен в раменете.

Вдигам очи към огледалото, появило се незнайно откъде. Лицето, което ме гледа от

него, не е моето, а на Маркъс.

Намига ми. Усещам как съвсем против моята воля мускулите около окото ми се свиват,

за да му намигна и аз. Без дума, без предупреждение, неговите... моите... нашите ръце

удрят огледалото и се увиват около врата на отражението ми. Но тогава огледалото

изчезва и моите... неговите... нашите ръце са около нашето собствено гърло, зрението

ни се замъглява, в крайчеца на очите ни се появяват черни петна. Падаме на земята, а

ръцете стискат здраво като в менгеме.

Не, не мога да измисля начин да изляза от тук.

Изпищявам. Може би инстинктивно. Звукът от писъка ми започва да вибрира по ръцете

ми. Представям си, че тези ръце са мои, само мои. Наистина мои. Големи длани, тънки

пръсти и мазоли по кокалчетата от стотиците часове пред боксовата круша. Представям

си как моето отражение се превръща във вода и тази вода се стича по кожата на

Маркъс, а с всяка падаща по тялото му капка частица от него се превръща в частица от

мен. Създавам себе си отново, по мое подобие и мое виждане.

Паднал съм на колене върху бетонния под и се боря за глътка въздух.

Ръцете ми треперят. Опипвам врата си, раменете, ръцете. Трябва да се уверя, че

всичко е наред.

Преди няколко седмици, във влака, когато с Трис отивахме да се срещнем с Евелин,

казах, че Маркъс все още се явява в моята зона на страха, но се е променил. Много

размишлявах върху това. Изпълваше ума ми всяка вечер преди да заспя, а първото