Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
съвсем скоро, само след две седмици.
Ескортът от представители на кралските фамилии – пове-
чето облечени в черно кадифе, което продавачката на Лиса
би одобрила – вече се насочваше към сградата на двореца.
Лиса спря отвън, за да се раздели с Кристиан, който със си-
гурност не изгаряше от желание да представлява семейството
си на толкова почетно събитие. Тя отново го дари с гореща
прегръдка и лека целувка. Докато се отдръпваха един от друг,
сините му очи проблеснаха многозначително – онази тайна,
която криеха от мен.
Лиса се промъкна през насъбралото се множество, за да
стигне до входа и да открие мястото, откъдето процесия-
та щеше да тръгне. Сградата не приличаше на дворците или
замъците в Древна Европа. Величествената каменна фасада
и високите прозорци бяха в тон с останалите дворцови по-
стройки, но с някои особености – като височината, широките
мраморни стълби – и леко се отличаваше от останалите сгра-
ди. Някой дръпна Лиса за ръката и я спря, като тя едва не се
блъсна в един възрастен морой.
– Василиса? – Беше Даниела Ивашков, майката на Ейдри-
ън. Даниела не беше толкова надменна като повечето кралски
особи и всъщност нямаше нищо против двамата с Ейдриън да
сме гаджета – или поне преди да ме обвинят в убийство. Дани-
ела приемаше връзката ни най-вече защото вярваше, че двама-
32
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
та с Ейдриън ще се разделим, след като получа назначението
си като пазител. Освен това тя бе убедила един от братовче-
дите си, Деймън Тарус, да поеме защитата ми – предложение,
което отхвърлих, когато избрах Ейб да ме представлява. Все
още не бях съвсем сигурна дали тогава взех правилното реше-
ние, но то навярно бе помрачило доброто отношение на Дани-
ела към мен, за което съжалявах.
Лиса ѝ се усмихна нервно. Нямаше търпение да се присъе-
дини към процесията, за да се свърши по-скоро с всичко това.
– Здравей – рече тя.
Даниела беше облечена изцяло в черно кадифе, а върху
черната ѝ коса бе кацнала малка шапка, украсена с диаманти.
Красивото ѝ лице бе помрачено от тревога и притеснение.
– Виждала ли си Ейдриън? Никъде не успях да го открия.
Проверихме и в стаята му.
– О! – Лиса отвърна поглед.
– Какво? – Даниела едва не я разтърси. – Какво знаеш?
Лиса въздъхна.
– Не зная къде е той, но миналата нощ го видях, когато се
връщаше от някакъв купон. – Приятелката ми се поколеба,
сякаш се срамуваше да продължи. – Той беше... много пиян.
Никога досега не съм го виждала такъв. Беше излязъл с ня-
какви момичета и не зная. Съжалявам, лейди Ивашков. Той
вероятно... ами, е заспал някъде.
Даниела закърши ръце. Напълно споделях тревогата ѝ.
– Надявам се, че никой няма да забележи. Сигурно бихме
могли да кажем... че е съсипан от мъка. И без това е такава
лудница. Едва ли някой ще забележи. Ще им кажеш, нали? Ще
им кажеш колко е разстроен?
Харесвах Даниела, но тази кралска обсебеност от имиджа
наистина започваше да ми лази по нервите. Знаех, че обича
сина си, но главната ѝ загриженост в случая изглежда не беше
погребението на Татяна, а какво ще си помислят другите за
нарушаването на протокола.
– Разбира се – кимна Лиса. – Не бих искала някой да... ами,
не желая това да се разчуе.
– Благодаря ти. А сега върви. – Даниела посочи към врати-
те, все още разтревожена. – Трябва да заемеш мястото си. – За
33
р и ш е л м и й д
изненада на Лиса, я потупа нежно по ръката. – И не се при-
теснявай. Ще се справиш. Просто дръж главата си изправена.
Пазителите, застанали пред вратата, познаха Лиса и ѝ позво-
лиха да влезе. Там, във фоайето, беше ковчегът на Татяна. Лиса
замръзна, внезапно поразена и почти забравила защо е дошла.
Сам по себе си ковчегът бе произведение на изкуството.
Всяка една от страните му бе украсена с рисунки на градин-
ски сцени, които блестяха в металически цветове във всички
нюанси. Навсякъде блестеше злато, златни бяха и дръжките,
които щяха да държат носачите. Въпросните дръжки бяха ук-
расени със стръкове бледоморави рози. Струваше ми се, че
бодлите и листата щяха доста да затруднят носачите, докато
ги държат, но това си беше техен проблем.
Вътре, непокрита и сгушена сред още бледолилави рози,
лежеше самата Татяна. Беше странно. Непрекъснато гледам