Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Тя въздъхна и тялото й се отпусна.
— Аз… съжалявам. Би трябвало да ти благодаря. Който или каквото и да си, ти ме спаси от тези мъже. Благодаря ти.
После вдигна глава и се взря в него.
— Няма да пиеш от кръвта ми или да откъснеш ръцете ми сега, нали? Защото денят ми беше наистина скапан и въобще не съм в настроение за това — каза тя, а подозрението звънна в гласа й.
Той примигна, объркан от очевидната й неспособност да води логичен разговор. Реши, че ще опита да използва прости изречения и да говори високо. Може би ужасът превръщаше човешките жени в бърборещи идиотки. Бавно и внимателно, подбирайки думите си, той се опита да обясни.
— Не съм нежив, нито пък мога да променям тялото си в животинска форма. Аз съм… друг. Ти си в пълна безопасност с мен, акнаша.
Тя постави ръце на хълбоците си и се втренчи в него.
— Продължаваш да ме наричаш така. Какво означава? Какво означава „друг“? И защо говориш така, сякаш си излязъл от старинна книга с приказки?
Докато обмисляше как да й отговори, струпаните облаци над главите им най-накрая се отдръпнаха и откриха контурите на луната. Блясъкът на лунната светлина върху чертите й предизвика вълна от усещания право в корема му. Никой не би могъл да бъде толкова красив.
Той почти се засмя. Тя говореше за приказки, а изглеждаше, сякаш е излязла от страниците на една такава. Лицето й блестеше със съвършенството на морска нимфа. Сребристата светлина едва осветяваше златисточервените вълни, които вероятно горяха като огън под слънчевите лъчи. Очите й…
Невъзможно. Никой човек не притежава такива очи.
— Те са небесносини — каза той на глас, без да се замисля. — Очите ти.
Небесносиньо. Цветът на кралското семейство на Атлантида.
Неговият цвят.
— Те… майка ми имаше очи в този нюанс на тъмно синьото — прошепна тя и едната й ръка се вдигна, за да докосне лицето й.
Конлан затаи дъх, усещайки болката й. Нещо, свързано с майка й…
— Починала е — промърмори той.
Някак си го знаеше. Почувства го. Не можеше да разбере привличането — сякаш магнетичното въздействие на луната върху приливите и отливите го бе изпълнило. Той искаше да я докосне. Имаше нужда да я докосне.
Почти без да се замисля, той протегна ръка към лицето й с върха на пръстите си. Тя трепна, но не се отдръпна, така че той се осмели да погали извивката на копринената й буза с треперещи пръсти. Копнеж. Сякаш от нищото в него се надигна желание.
Здравословно, неподправено желание. Не бе чувствал желание повече от век. Със сигурност не и през последните седем години.
Нищо истинско. Нищо различно от извратено.
Повредена стока.
Той дръпна ръката си от нея.
— Акнаша означава „емпат“ — каза той грубо. — Ти си емпат. Първият от може би десет хиляди години насам.
Райли се вгледа в мъжа, който я бе спасил от нападение и вероятно, от изнасилване. Може би дори от по-лошо. Ако умът й бе призовал най-еротичните й фантазии, за да я спасят от суровата действителност, в която тя наистина бе попаднала, то бе свършил страхотна работа. Мъжът бе нещо подобно на супер герой от плът и кръв.
Ако се създаваха супер герои, които да изглеждат като доста опасни холивудски филмови звезди, то те трябваше да са точно такива. Извисяваше се с цели двадесет сантиметра над нейните сто седемдесет и седем, а тялото му бе мократа мечта на всяка нимфоманка. Притежаваше твърди мускулести рамене и ръце, а широкият гръден кош се стесняваше в тънка стройна талия. Господи, бедрата му вероятно бяха с размерите на кръста й. Мъжът бе планина от мускули и макар да беше необичайно, носеше черна копринена риза, напъхана в елегантни черни панталони.
Тя рязко вдигна поглед, преди да е продължил по-надолу и се втренчи настоятелно в гърдите му с пламнали бузи, сигурна, че той я е хванал да го оглежда.
Макар че, хайде де, сигурно го изпиват с очи, където и да отиде, така че не е, като да не е свикнал.
Копринената му черна коса достигаше раменете му на блестящи вълни, обграждайки лице, което не подлежеше на описание. Красив. За първи път в живота си използваше това прилагателно, за да опише мъж.
Той повдигна брадичката й с пръст и тя го погледна отново. Усмихваше се, весели пламъчета танцуваха в тъмните му очи, сякаш беше чул това, което тя…