Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Едно на нула за атлантското зрение.
Сенките, образувани от лунната светлина, засенчваха лицето й. Всичко, което можеше да види, бе стройна фигура, свита на кълбо на плажа. Въздействието на скръбта й се усили — трикратно, когато видя раменете й да потрепват.
Тя определено беше източникът на емоционалната граната, която бе избухнала в съзнанието му. Не цяла армия или заговор на вампирите за постигане на контрол над ума му. Една самотна човешка жена. И разпръскваше емоциите си.
Тя беше акнаша. Емпат.
Зашеметен и неспособен да повярва, той опита да изпрати телепатично мислите си. Нейният ум улови съобщението му, а енергията на нейното съзнание се надигна отбранително. Сякаш усещаше заплаха.
Тя мислеше, че той е хищник. Конлан почти се усмихна. Бяха го наричали и с по-лоши имена.
Той се опита да затвори съзнанието си, но тя внезапно се възпротиви. Отбраната й се обърна в нападение — опитваше се да разбере какво, дявол да го вземе, представлява той.
Разкарай се от съзнанието ми! Непокорство.
Решителност.
Чисти, нажежени емоции.
И погребана надълбоко частичка страх.
Разумът му опита да проумее невъзможното. Вече дори атлантите не можеха да проектират емоции в нечий друг ум. Но ето че тя го правеше. На ниво, толкова високо и интуитивно, че сетивата на воин у него почти пропуснаха заплахата, която я грозеше.
Бяха трима. Имаха намерение да я наранят. Той прокле яростно под нос на древния език.
Те ще умрат.
След това се задвижи още по-бързо.
Райли вдигна глава, изведнъж почувствала заплаха, далеч по-голяма от тримата, които я дебнеха. Нещо… някого. Почти го усещаше вътре в себе си.
— Страхотно. Или имаме вампири с нови контролиращи ума сили, или това проклето шесто чувство, което притежавам, е избрало точно сега да се побърка — измърмори тя, докато се изправяше от пясъка и започна да върви. Бързо.
Може би се бе объркала. Може би те бяха трима мъже, излезли да се разходят по плажа.
Да, да, а аз съм златокоска.
— Задръж малко, бонбонче. Искаме само да си поговорим с теб — извика един от тях с плътен глас. Останалите се засмяха и заплахата в смеха им изпрати по гръбнака на Райли тръпки на страх.
Въздухът около нея се сгъсти, беше като в тъмен водовъртеж, сякаш някакви противопоставящи се сили се събираха и заканваха. Но не заплашваха нея.
Тъмнината я помилва, когато мина покрай нея, а след това се превърна в зловещ облак зад гърба й. Тя продължи да върви по-бързо, вече почти тичаше и поглеждаше назад през рамо. Мъжете бяха спрели, със зяпнали уста.
— Какво, по дяволите, е това? — попита единият от тях, докато потриваше ръце. Шкембето му беше провиснало над колана, а мазната му коса беше сресана на път над оплешивяващото му теме. Един заплашително изглеждащ червен белег се подаваше от яката му от едната страна на врата му. Той я хвана, че го гледа и погледна похотливо към нея. — Аха, нетърпелива си да получиш парче от мен, нали така, пиленце? Май не си толкова корава, колкото другите.
Мъжете приведоха глави и продължиха пътя си през сенките на облака, като се запрепъваха след нея.
Тя се разтрепери. Започна да бяга. Невидимата заплаха във въздуха около нея направо ескалира.
Никое човешко същество не можеше да направи това. Присъствието му беше смътно, но заплахата — напълно осезаема.
О, не. Моля, нека някой помогне. Това са проклети вампири или шейпшифтъри. Не трябваше да нарушавам полицейския час.
Пясъкът сякаш й се подиграваше, улавяше глезените й и я караше да се спъва. Чу преследвачите й да се приближават все повече и повече.
Тя отблъсна паниката. Не забравяй какво казваш на клиентите си. Изнасилването е ужасно, погубващо душата, но ще продължаваш да си жива. Не са те убили. Това е само временно. Нищо няма значение, освен да останеш жива. Можеш да оцелееш.
Нечовешки яростен рев прозвуча в главата й — не, не беше само в главата й. Тя го чу. Залитна и почти спря, хвърляйки поглед назад към преследвачите си.
Копелетата зад нея също спряха.
— Ред, какво, дявол го взел, беше това? Ти каза, че никой от онези шибани върколаци не се навърта наблизо — изхленчи единият от тях.