Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— О, боже — промърмори тя. — Емпат значи, че можеш да четеш мислите ми?
Тя се взря над копринената му коса, отвъд перфектно оформената му уста и скулите, които изглеждаха като издълбани от гранит. Накрая, погледът й се спря на ледените му черни очи, които я изгаряха. Странно, как ледът може да бъде толкова горещ, помисли си разсеяно, пленена почти несъзнателно от погледа му.
— Ти ме чу, нали? — попита тя засрамено, когато смущаващата мисъл мина през главата й.
Той докосна бузата й с пръсти, толкова нежно, че тя почти потръпна от усещането и после заговори в ума й с глас, който трябваше да бъде забранен със закон.
Мога да чуя мислите ти, но освен това по някакъв начин мога да почувствам и емоциите ти. Невъзможно е, но е истина.
Уиски, обвито в кадифе. Ниският му, неподправено мъжествен глас носеше в себе си гладък, дрезгав тон, който наелектризираше нервните й окончания, докато кожата й не настръхна от желание. Желание, което докосна всяка нейна ерогенна зона, а дори и такива, които не подозираше, че притежава. Желание той да я докосне. Желание да продължи да й говори чрез тази мисловна връзка, която никой друг не бе споделял с нея.
Желание.
Гласът му отекна в ума й, груб. Напрегнат.
Чувам те и може би е по-добре да мислиш за нещо друго. Защото нещо в теб ме изгаря отвътре и не знам дали съм готов на предизвикателството да го обуздая.
Тя усещаше недоумението му, сякаш търсеше отговора на неразрешим проблем. Пристъпи по-близо до нея и нежно обви с ръка задната част на врата й. Имам нужда да те докосна. Не искам да те плаша, но, моля те, позволи ми да те докосна. Само ще допра челото си до твоето.
Очите му съдържаха непреодолима молба. Моля те.
Треперейки, сигурна, че е изгубила ума си, щом се съгласява, тя кимна. Нищо не можеше да направи. Нещо вътре в нея не й позволяваше да избяга. Може би умопомрачение или просто покаченият й адреналин, след като бе оцеляла при две близки срещи със смъртта за една-единствена вечер.
Но всеки защитен инстинкт, който й бе служил така добре в работата и който би трябвало да крещи „внимание, внимание, отдръпни се от това страхотно парче“, крещеше „да, да, да, докосни ме, докосни ме“.
Райли се отърси от мислената си забежка, осъзнавайки, че най-секси мъжът, когото беше виждала, се накланя към нея. Бавно, много бавно, той приведе лицето си към нейното, сякаш за да я целуне.
О, само ако я целунеше.
На един дъх разстояние от нея, той бавно се усмихна с очевидно мъжко задоволство. Това го накара да заприлича още повече на хищник, какъвто несъмнено беше.
Нямам нищо против, акнаша. Но първо, искам да почувствам докосването на ума ти. С тези думи доближи челото си до нейното.
За втори път тази нощ светът на Райли избухна.
Тялото й се вцепени и тя се дръпна назад толкова силно, че щеше да падне на земята, ако той не я държеше за ръцете със силните си длани. Той. Него. Конлан. Името му беше Конлан и той беше… нещо като лидер. Мисли и впечатления скачаха от неговото съзнание в нейното и я потапяха в усещания и цветове. Неговите… мисли?… аура?… душа!… ярко синьо-зелено, като басейн от най-чистата вода или дълбините на морето. Но тъмнината — кипящ водовъртеж от тъмнина се вихреше по средата на всичко това.
Мъчение. Болка. Име… лице… тъмна красота, покварена от зло и лудост.
Анубиса?
Тя се заизвива в ръцете му, опитвайки се да избяга от силата, с която умът му беше пленил нейния, но той я държеше с ръце, подобни на стоманени окови.
Точно, както болката, с която спомените му бяха дамгосани, я държеше в своя плен. Изтезания, мъка, изгаряния… прорязваща, унищожителна, изпепеляваща агония… Как е могъл да изтърпи подобна болка толкова дълго време?
Тя се задъха, борейки се да си поеме дъх, да се дистанцира. Вече не се опитваше да се отдръпне, а се мъчеше да разбере.
Как? Как така той беше в ума й? Тя го почувства — позна го — разбра го на някакво фундаментално ниво. Райли можеше да разчете свирепата му решимост да я открие, да я изследва, да… я има? Интензивността, с която сканираше ума й, се промени до приток на сексуална жажда, със същата грация като приливната вълна, която бе призовал по-рано.
Силен глад, примесен с шока му от реакцията му към нея. Тя дръпна главата си назад от неговата в отчаян опит да се защити и за миг помисли, че е видяла синьо-зелен огън да бушува в дълбините на черните му зеници.