Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Тя издаде тихичко стенание току до устата му и Конлан също бе погубен, жадуващ, копнеещ, нуждаещ се. Само нея. Само нея. Сега.
Той се опита да се концентрира върху мислите й, за да се овладее и да не разкъса дрехите й като животно. Отново свърза съзнанието си с нейното — вътре в душата й — и бе пленен от вродената й доброта, самоотверженост и светлина.
Прозрението за чистотата й го връхлетя със сила отвъд разума. Той бе парализиран.
Разбит.
Тя също го желаеше.
Погълнат едновременно от откровенията на духа и желанието й, изгарящата топлина у него се усили до вулканична интензивност. Страстта и енергията на природните стихии във въздуха заискри и запука около телата им, изпепелявайки го отвътре навън.
Тялото му избухна в пламъци, но той искаше още.
Нуждата му се превърна в ненаситен глад. Само едно докосване. Едно-единствено вкусване. Вкусване, което да продължи завинаги.
Ръцете му помилваха гръбнака й, придърпаха бедрата й по-близо до горещината му, до нуждата му. Тялото и умът му крещяха за този едничък момент, когато на страстта, а не на задълженията или на дълга, й бе позволено да управлява действията му.
Ароматът й, копринената й коса, топлината на кожата й до хладните морски капки по тялото му се обединиха, за да избият от ума му всяка мисъл за дълг.
Искаше, не, нуждаеше се да я положи на пясъка и да вземе тялото й, отново и отново, да се потопи се в топлината й с неумолимата сила на прибоя. Изострените му сетива доловиха аромата на желанието й, което нарастваше и почти съответстваше на неговото собствено, дори когато тя сграбчи раменете му. Ръцете му следваха извивките й, докосваха мекотата й, притискаха тялото й към своето толкова плътно, че тя нямаше как да не се предаде на желанията.
Нещо примитивно — диво — надигна глава вътре в него и поиска да направи точно това. Да предяви претенциите си. Да остави своя знак върху нея.
Неговият знак. Пламъците. Внезапно той осъзна, че знакът на Посейдон върху гърдите му гори в плътта му почти както в деня, в който положи клетвата си. Напомняне? Опита се да мисли, да изучи усещането, но тялото му се давеше в сурова нужда.
Изгубен в чудото на ума и тялото й, той я целуна, предявявайки права върху нея с устата си. Ръцете му се стегнаха около нея, докато тя не проплака. Тихият хленч го изтръгна от безумието и замръзна на място, а здравият му разум се опита да изплува.
Тя дръпна главата си назад, със замаян поглед и подути устни.
— Нараняваш ме — прошепна.
Той я пусна веднага, с треперещи ръце, проклинайки се, че й е причинил болка.
— Съжалявам… по дяволите. Аз… нямам извинение.
Той наведе глава, като дишаше тежко. Отвращението, което изпита към себе си, охлади всички останки от страст. Поклони се дълбоко и след това вдигна поглед към нея.
— Моля, приемете моите извинения. Аз никога… не. Аз съм също толкова отвратителен задник като изметта, която избяга от тук преди малко.
Тя се усмихна леко, проблясъкът на страх се отдръпваше от очите й, но все още присъстваше в ума й. Тя трепереше. Може би колкото от страх, толкова и от страст?
Той бе по-лош и от измет.
Тя се опитваше да проговори, като си поемаше въздух на пресекулки, явно стараейки се да се успокои.
— Аз не… не мога да… ти не можеш…
Тя пое дълбоко дъх и се отдръпна от него.
— Какво, по дяволите, беше това? Аз не правя такива неща. Искам да кажа, току-що го направих, така че сигурно си мислиш… но аз не правя така. О, спри да дърдориш, Райли.
Тя му подари друга колеблива усмивка, като все още дишаше тежко.
— Тъй като ти най-вероятно спаси живота ми и така нататък, ти е простено, че, е, на практика ми се нахвърли точно тук, на плажа. Не, че не бях отзивчива, или нещо такова. Но трябва да тръгвам.
Райли внимателно се отдалечи от него и изглежда не осъзнаваше, че той все още е в ума й.
Честност. Дори и засрамена от това, което тя смяташе за резултат от собственото си разпуснато поведение, тя бе достатъчно честна да признае пред него, че е почувствала същото бушуващо желание.
Уважението му към смелостта й се увеличи, въпреки че трябваше да се бори с призива на тялото си да я отвлече в своя дворец и да я държи в плен цяла година.
Или две. За предпочитане гола през цялото време.
Конлан усети как порочна усмивка разтегли лицето му. Тя бе смела, по-красива, отколкото бе възможно, и беше акнаша.