Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Негов дълг бе да я проучи. И да прекара много време с нея.
Също да намеря дяволски добро обяснение на факта, че я искам гола и под себе си. В леглото ми. Тук на пясъка. Където и да е. Просто да е по-скоро.
Веднага.
Той пое дълбоко дъх, борейки се да възвърне контрола над себе си. Тризъбецът. Трябваше да намери Тризъбеца. Междувременно щеше да я скрие на безопасно място в Атлантида.
Той се замисли за воините, които стояха на стража, тренираха… по дяволите, самата мисъл, че други мъже ще се разхождат близо до Райли, накара гърдите му да се стегнат.
Добре, тогава тя можеше да остане в храма.
С жреците. Обречените на безбрачие жреци.
Но далеч от Аларик, без значение дали бе дал клетва за безбрачие, или не.
Райли направи още една крачка назад и той все още можеше да почувства объркването й. Тя се съмняваше в здравия си разум. Изтощението я надвиваше. Тазвечерните събития я бяха изтощили — той я беше изтощил.
Не можеше да съжали, че я докосна. Че я целуна. Но съжаляваше, че бе изцедил още повече и без това малкото й останали сили. Непознато чувство на нежност премина през него. Искаше да я защити.
Дори от себе си.
Усмихна й се, но това не бе достатъчно, за да я успокои. Райли почти се препъна в бързината да избяга от него.
— Трябва да се прибирам вкъщи. Късно е. Полицейският час и всичко останало. Трябва да… сбогом.
Когато понечи да тръгне след нея, усети, че Вен и Седемте най-накрая са излезли над повърхността на вълните и че Аларик ги следва плътно. Знаеше, че може да я проследи от разстояние. Огледа района, за да се увери, че нападателите отдавна са си отишли.
Но му се наложи да даде всичко от себе си, за да остане на място, оставяйки я да си тръгне. Само за толкова дълго, колкото да стигне до дома си. Щеше да иска да опакова някои лични вещи. Не знаеше колко дълго ще я задържи в Атлантида.
Нещо дълбоко в него запротестира при мисълта някога да я пусне да си тръгне.
Няма да е за дълго, поне този път. Ще бъда при нея след по-малко от час. Останалото… за останалото ще мисля по-късно.
Той отказа да се замисля за дълга си. За избраната му кралица, която не познаваше.
Докато наблюдаваше как тя бяга от него, умът му произнесе името й, като почти милваше сричките. Прошепна го на глас.
— Райли.
Когато тялото му се напрегна само от звука на името й, абсолютната истина го връхлетя. Тя не бе обикновен емпат.
Тя беше негова.
Конлан поклати глава. Глупаво. Безполезно. Задълженията му бяха ясни. Благородното му потекло. Бе предопределен за кралската програма за възпроизвеждане на потомство.
Устните му се извиха. Кралска конеферма.
Погледът му се върна към Райли, намираща се на края на плажа, където се бе обърнала, за да погледне назад към него. Колебливо, умът й се свърза с неговия. Сбогом, Конлан. Благодаря ти.
Пак заповядай, Райли. Но в никакъв случай това не е сбогом.
След като тя изчезна в нощта, той вдигна ръце и запрати една вълна на бурна радост в морето, а семейството преминаващи делфини се хвърлиха във въздуха, празнувайки — в една арабеска на споделена радост. Въздухът резонира от вибрациите на силата на Посейдон.
Тогава, без предупреждение, го връхлетяха слабост и световъртеж. Конлан се препъна назад и падна на пясъка.
Страх за Райли премина през него.
Той тръсна глава наляво-надясно, опитвайки се да проясни съзнанието си. Мразеше идеята, но трябваше да го направи.
Трябваше да се обади за помощ.
Вен! Нуждая се… нуждая се от помощта ти.
Глава 7
На няколко стотици мили разстояние, върховният лорд на вампирите Барабас вдигна глава и подуши въздуха. Нещо… какво!! За един кратък миг бе усетил смущение в елементите отвъд всичко, което…
— Но, сенатор Барнс, като лидер на Праймъс, вие трябва да… — мазно каза човекът.
Барабас изсъска към него, мразеше фалшивото си име. Барне. Беше жалко подобие на име.
Знаеше обаче, колко неблагоразумно би било да предяви претенции към наследството си. Мнозина все още си спомняха прокълнатото му от историята име и събитията, които Пилат Понтийски бе предизвикал в онзи ден.
Скоро. Скоро той щеше да встъпи в правото си и тогава името Барабас щеше да бъде мразено и да всява ужас в такъв мащаб, че за тези овце случилото се в миналото щеше да бъде нищо в сравнение с предстоящото.