Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Тя тръсна глава, за да я проясни и заговори на глас, опитвайки се да притъпи нарастващия глад помежду им.
— Конлан. Твоето име е Конлан, нали? Не знам откъде го зная, но… моето е Райли.
След това, въпреки страха си, тя се засмя леко.
— Уау. На това му се казва момент в стил „аз — Тарзан, ти — Джейн“…
После спомените прогониха усмивката от лицето й.
— Как издържа? Толкова много болка, толкова дълго време…
Поклати глава, болеше я за него. Страдаше за този мъж, когото дори не познаваше.
— Това би ме подлудило.
Най-накрая той заговори с равен глас.
— Не си прави прибързани заключения. Никога не съм твърдял, че съм с всичкия си.
Глава 6
Конлан отметна глава назад, поемайки дълбоко въздух, а грозната реалност на спомените му увисна в тишината между тях. Тя, този дребен човек, имаше повече кураж, отколкото дори би предположил. Със своя ум в нейния, той докосна изначалната сърцевина на нейното същество… мислите им почти се сляха. Чистотата на душата й го шокира, а неговият цинизъм датираше от векове.
Едно докосване и той я опозна по някакъв начин.
Интелектуално.
Емоционално.
— Отново… имам нужда да те докосна отново — каза грубо, придърпвайки я по-близо. — Моля те.
Той погледна надолу към нея, решен да не й позволи да му откаже. Райли се взря отново в него, а страхът й постепенно утихна. Тя му кимна благосклонно, затвори очи и повдигна челото си към неговото.
Но този път той не искаше обикновено невинно докосване. Нуждаеше се просто да я вкуси. Съвсем малко. Знаеше, че се самозалъгва, що се отнасяше до „съвсем малко“ още когато си го помисли. Но не му пукаше.
Конлан се наведе надолу, за да улови устните й със своите. При първото докосване на устата му, очите й рязко се отвориха и тя ахна. Това бе достатъчно, за да успее езикът му да се плъзне в устата й и да довърши завоеванието си. Вкусът й изби всички разумни мисли от главата му. Той почувства как енергията блика от него, призовавайки елементите.
Дори не се опита да я спре. Морето се разпени, разбивайки се в пясъка и под краката им, а вятърът се разбушува около тях.
Надигна се ураган.
Тялото й потрепери и тя се притисна към него, мекотата на извивките й бе изкусителна, но докосването на ума й бе това, което го докарваше до лудост. Тялото му се втвърди отвъд всяка нужда, която бе познавал, агресивно, непреклонно, накрая дрехите му без съмнение щяха да се пръснат от напрежението.
Той вкарваше и изкарваше езика си от устата й, тласкайки и отстъпвайки в ритъм по-стар от света. Искаше да се гмурне едновременно в топлината на устата й и в рая, който представляваше тялото й.
Здравият разум се опита да се надигне в съзнанието му и да си проправи път през силната му нужда. Райли. Нейното име е Райли. Тя е човек.
Това не е редно.
Тя докосна лицето му.
Здравият разум никога не беше имал шибан шанс.
Дори когато той я придърпа към твърдото си тяло, Райли беше сигурна, че най-вероятно сънува. Нищо, нищо не я бе карало да се чувства по този начин досега. Енергия се надигна в нея, а топлината съединяваше телата им.
Тя искаше да бъде върху него, да влезе в ума му, да почувства как тялото му се трие в нейното, да го усети в себе си. Дълбочината на усещанията й я шокира, дори докато стенеше за още, и още, и още, и всички аргументи се изгубиха в урагана от желание.
Нужда.
Тя се вкопчи в твърдите му като скала бицепси, докато се опитваше да се задържи на крака. А може би се опитваше да го придърпа по-близо. Несъзнателно движеше ръцете си, прокарваше ги по гърдите му, надолу по твърдия му плосък корем и нагоре до врата му. Вплете пръсти в косата му. По-близо, по-близо. Чу стенещ звук и това беше тя. Тя скимтеше. Ако езикът му не бе в устата й, щеше да го моли да я придърпа още по-близо до себе си.
Тя спря да диша, съсредоточена върху емоциите му, извличайки цветовете им вътре в себе си. Синьото, зеленото и искрящата кристална страст образуваха вихрушка и тя бе погълната от тях, погълната от него. Беше погубена.
Идеята да загуби връзка с реалността я върна за кратко към разума. Бореше се, да се оттласне от него, стремеше се към здравия разум, съпротивлявайки се срещу ненаситното желание.
Здравият разум се предаде.