Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— Хайде, бонбонче, дай ни една малка целувчица — той нацупи устни и издаде висок мляскащ звук, а останалите главорези се засмяха с цяло гърло.
Гаденето отново се надигна в гърлото й при мисълта някой от тях да я докосне. Отдръпна се назад, след това замахна с крак с всичката ярост, която я изпълваше, право към чатала на копелето. И улучи право в целта. Силно.
Той зави, вкопчи се в слабините си и падна на пясъка като голяма, грозна канара. Райли се препъна назад и главорезът зад нея я сграбчи за раменете, а мръсните му пръсти се заровиха в кожата й през тънкото яке. Тя изсъска от болка и в съзнанието й се вряза ответен съскащ звук на очевидна мъжка ярост. Някой зад нея изрева своето възмущение към небето.
Не някой… той.
Мъжът, който я държеше, ахна и се отдръпна от нея.
Тя местеше глава от едната страна на другата, опитвайки се да държи под око едновременно и тримата.
Поне онзи на земята не даваше признаци, че ще ходи някъде. Той лежеше там, стенеше и хленчеше със смешен глас. Ако не друго, поне отбеляза точка за себе си.
И тогава тя го видя. Черна сянка се обедини във висока фигура, която бягаше към нея толкова бързо, че изглеждаше сякаш краката му не докосваха въобще земята.
Завладя я сила, бясна и необуздана. Кожата й се вледени от усещането за нея.
Тя беше или спасена, или напълно обречена.
Глава 5
Конлан се бореше за глътка въздух, почти заслепен от червената мъгла от ярост, която го обгаряше и задушаваше, заплашвайки да замъгли зрението му. Необуздана ярост.
Той я приветстваше.
Хайде да ви видим.
С вдигане на ръце, той канализира водата от морето. Тя образува фуния от капки във въздуха, които се превръщаха в лед, докато се издигаха нагоре. Запрати ледените остриета към мишените си — стрели от лъка на Посейдон. Мъжете паднаха назад, крещейки, когато острите като бръснач краища се врязаха в плътта им.
— Не я докосвайте. Никога — изръмжа той, докато вдигаше ръцете си в безмълвна заповед. Океаните на Посейдон доминираха в този свят. А воините му управляваха океаните.
Той бе върховният принц и първият от Воините, и щеше да ги унищожи за дързостта да я докоснат.
Морските вълни се разбиваха с пяна в пясъка, гребените им се издигаха до невероятни височини, сякаш преследваха плячката си. Конлан рязко свали ръце надолу и се фокусира върху целта си. Заповяда на яростните вълни да се издигнат, все по-високо и по-високо.
Гневът му растеше и застрашаваше самоконтрола му. Червената мъгла се сгъсти пред погледа му. Имаше възможност да отвърне на удара отново след толкова много години на безсилие… Подигравателният смях на Анубиса проехтя в съзнанието му.
Той беше страшно откачен.
Тогава усети докосване — вътре в себе си. Докосване на смелост, на противоречие.
Светлината в неговия мрак. Състрадание към неговата безмилостност.
Погледът му се обърна към жената, свита в пясъка, все още с вдигнати ръце, за да се предпази от копелетата, които я бяха нападнали. И насред всичко това тя отделяше от своята енергия, за да отговори на лудостта му.
Той щеше да ги смачка заради нея. Да накара водата да свлече плътта от костите им. И да се наслади на всяка минута от това.
— Не! Какво си ти? Спри! Ще ни убиеш! — изкрещя тя към него, като продължи да му се противопоставя, въпреки ужаса, който излъчваше.
Отвъд разума, отвъд състраданието, той вдигна ръцете си отново, след това рязко ги свали, заповядвайки на стената от вода да се разбие в брега. Да смачка мъжете, там където те лежаха, окървавени и гърчещи се.
Насочи вълната към брега.
Гласът й, сподавен и несигурен, зазвуча в главата му. Спри! Моля те, не ме убивай! Сестра ми… аз съм всичко, което има. И… не ги убивай. Моля те. Стига толкова смърт.
Конлан се възхити на добротата й, на смелостта й. На чистотата й.
Дори, когато смяташе, че е на крачка от смъртта, тя мислеше и за боклуците, които се опитаха да я нападнат. Той последва мислите й обратно по пътя към съзнанието й. Никога не бих те наранил. Довери ми се.
Или той бе проклет глупак? Може би тя беше просто талантлива актриса. Никой, толкова състрадателен, не можеше да бъде истински.
Но червената мъгла се вдигна, отдръпна се. Някак нейното мисловно докосване го успокои. Частица мир. Той бе в ума й — тя излъчваше емоциите си. Нямаше и следа от измама, от зло. Нищо друго, освен състрадание, обвито от страх. Скръб.