Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Конлан концентрира силата си към водата и хората на пътя й, изричайки една-единствена дума.
— Спри.
В съвършена симетрия, водата се разби в брега в перфектна сферична форма, около мястото, на което стоеше тя, оставяйки я недокосната от нито една капка. Той усети шока и учудването й от гледката и можеше почти да вкуси страхопочитанието й, когато протегна ръка, за да докосне водната стена, която я заобикаляше.
Тя ахна и се засмя задавено. Предаде му мислите си: Единственото, за което се сещам, е разделянето на Червено море, но ти определено не си Мойсей.
Конлан разби водата върху дребните нищожества, обуздавайки я в последната възможна секунда. Той смекчи силата й. Заради нея.
Може би щяха да пострадат малко, но щяха да оживеят. Стената от океанска вода ги удари в пясъка, но ги остави с достатъчно кислород в белите дробове, за да оцелеят.
Което не го направи особено щастлив.
Докато вълните се оттегляха, оставяйки мъжете, плачещи, хленчещи и дяволски близо до това да напълнят гащите, Конлан пристъпи напред и вдигна ръцете си отново. Вълните нетърпеливо се надигнаха, за да изпълнят заповедите му и се разпениха в очакване на следващия удар. Той изпита порочно удоволствие, докато наблюдаваше как те трепереха от страх така, както искаха да видят нея да се страхува.
Да, в това отношение мога да бъда същинско копеле.
Заговори с всяка частица ярост в тялото му, която се надигаше на повърхността, а мускулите на ръцете му се стегнаха от напрежението да задържи водната стена.
— Заповядвам ви да напуснете това място и никога повече да не се връщате. Не се опитвайте да навредите на друг или ще ви намеря и ще въздам правосъдието, от което единствено състраданието на тази жена ви спаси тази нощ.
Обходи ги с поглед и изостави официалния тон.
— С други думи, ще сте мъртви, кучи синове. Разбрахме ли се?
Те издрънкаха обещанията си със задавени гласове, а след това избягаха, вонящи на страх и урина, когато ги отпрати с жест. Погледът му ги проследи само за миг, а после се обърна, необяснимо привлечен обратно към жената. Тя или имаше кураж, или си търсеше смъртта. И в двата случая го бе видяла как контролира океана и въпреки това бе достатъчно безстрашна да му се опълчи. Обучени воини трепереха пред него, по доста по-дребни причини.
Откъде, по дяволите, един малък човек притежава толкова смелост?
Изгаряше от ужасно любопитство. Искаше, не, нуждаеше се да види лицето й, което бе засенчено от косата й и скрито в тъмнината. Яростта му бе прекомерна — в това нямаше смисъл. Разбойниците бяха смешници, доста лесно беше да ги сплашиш.
Но по някаква причина, искаше да свлече плътта от телата им. Може би, след толкова дълги мъчения, на които бе подлаган в продължение на години, всеки би се превърнал в извратено, болно копеле. Даже и така нареченият бъдещ владетел на Атлантида.
Малко логика може би ще помогне. Използвай поне част от това, така хвалено обучение за атлантски воин.
Да, логика. Логиката диктуваше, че трябва да анализира собствените си реакции.
Логиката го съветваше да бъде предпазлив.
Тя започна да се отдалечава от него.
Майната й на логиката.
Той опита с кралска заповед.
Приближи се до мен, жено. Имам нужда да видя лицето на жената, която пожела да не наранявам онези, които я заплашваха. Състрадателна ли си, или просто глупачка?
Тя поклати глава, а дългата й разрошена коса се развя във въздуха и нещо ниско в корема му се стегна. Игнорира телепатичния му въпрос и заповедта му и настоя на своето.
— Кой си ти и как така си в съзнанието ми? Освен това можеш да спреш със заповедите, здравеняко. Тренирала съм самозащита. Щях да се справя.
Гласът й. Той бе лиричен, чувствен, музика, която прозвуча в ушите му и отекна в цялото му тяло. Свиреше по него като деликатни пръсти по струните на арфа. Тялото му се стегна, напрегна се. А нейното трепереше от възмущение, но емоциите, които продължаваше да излъчва, казваха истината. Тя знаеше, че онези щяха да я наранят сериозно.
Емоциите. Някак си, той продължаваше да забравя за неочаквания, невиждания, дяволски невероятен факт, че тя му предаваше мисловно емоциите си. Тя знаеше, че щеше сериозно да пострада, ако той не беше там — Конлан всъщност почувства, че тя е наясно, а заедно с това усети остатъчния страх и тъга у нея.