Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Преди време се чудех защо Шефа не я е боядисал, след като вече се беше добрал до гърнето с меда и сутрин не мислеше откъде ще изкара един долар през деня. Но после ми стана ясно, че той си знаеше работата. Ако я боядисаше, съседите щяха да говорят помежду си: „Видя ли, старият Старк си е боядисал къщата. Много му порасна работата. Цял живот си живееше в небоядисана къща и му беше добре, но откак синът му отиде в града, не го бива без небоядисана къща. Току-виж, сложил си нужника в къщата и забранил да се готви зеле в нея.“ (В същност старият Старк си имаше нужник в къщата, защото Шефа беше прокарал водопровод в нея и бе построил баня с клозет. Вода изтегляха с малка електрическа помпа. Но от пътя клозетната чиния се не вижда. Нито те боде в очите, нито ще изскочи да те хване за крака. А това, което избирателят не знае, то не го тревожи.)
Във всеки случай, ако къщата беше боядисана, нямаше да излезе такава хубава снимка, каквато направиха този ден: Уили и старият на стъпалата заедно с Луси Старк, момчето и старото бяло куче.
Старият вече стоеше на стъпалата пред антрето. Докато отворим пътната врата, на която висяха на тел два палешника — хем да я придръпват и затварят, хем да дрънчат, когато влиза някой, — и докато изминем пътеката, той беше излязъл. Сега стоеше на стъпалата и чакаше — не много висок, слаб старец със сини джинси и синя риза, добила от пране белезникав оттенък, и с черна папионка на ластик. С приближаването ни вече виждахме добре лицето му — загоряло и сякаш изсечено с длето, кожата силно опъната над костите и увиснала под тях, което придаваше на лицето му онова търпеливо изражение, характерно за всички старци, посивялата коса, залепнала на тесния, тънък като яйчена черупка старчески череп и все още мокра — чувайки колата, той, изглежда, се беше вчесал в последната минута с влажна четка, за да ни посрещне в изряден вид. От това загоряло набръчкано лице гледаха две бавно подвижни сини очи, но техният син цвят стоеше умит и избелял като ризата. Той нямаше ни брада, ни мустаци и очевидно току-що се беше обръснал, защото още личаха две-три порязвания там, където бръсначът бе засякъл в бръчките на сухата кафява кожа.
Старият стоеше на стъпалата с такъв спокоен вид, сякаш ние изобщо не бяхме пристигнали.
Шефа пристъпи към него, подаде ръка и каза:
— Здрасти, тате, как се чувствуваш?
— Горе-долу — отвърна старецът и също подаде ръка или по-точно, сгъна я в лакътя със същото движение, с което я беше сгънал Кожената муцуна в аптеката.
После към него пристъпи Луси Старк и го целуна мълчаливо по лявата буза. Той също не отрони дума. Само сложи ръка на рамото й, което дори не беше истинска прегръдка, просто сложи на рамото коравата си, възлеста, загоряла старческа ръка, доста голяма в сравнение с китката, и я потупа уморено два-три пъти, като че се извиняваше за нещо. После десницата му падна от рамото и увисна до синия крачол, а Луси Старк отстъпи крачка назад. Едва тогава той каза невисоко:
— Здравей, Луси.
— Здравей, тате — отвърна тя и ръката до синия крачол потрепна, сякаш се готвеше да я потупа отново по рамото, но не я потупа.
А и не беше нужно, струва ми се. Защо да се казват на Луси Старк неща, които тя и без всякакви думи знаеше, знаеше ги още от времето, когато се бе омъжила за Уили Старк и бе дошла тук и бе седяла вечер край камината със стария, чиято жена отдавна беше починала и в чийто дом отдавна липсваше женска грижа? Защо да й се казва, че те двамата имаха нещо общо, старият и Луси Старк, жената на Уили Старк, който, докато те седяха мълчаливи пред камината, се затваряше горе в стаята си и забиваше глава в един учебник по право с лице озадачено и напрегнато, с паднали над очите коси; да, не седеше с тях край камината, а горе в стаята си и дори не в стаята си, а в някакъв собствен свят, в който нещо набъбваше и прорастваше мъчително, бавно и незабележимо, като някакъв гигантски картоф в тъмен влажен зимник. Общото между тях беше този безмълвен тих свят пред камината, свят, който поглъщаше леко и без остатък всичките им работи и грижи през изтеклия ден, през всички изминали и всички бъдни дни. Пъновете в камината цвърчаха, съскаха и се превръщаха на въглени, а те седяха, свързани от общи мисли, от общия такт и общите паузи в ритъма на своя живот. Това именно бе общото между тях и никой не можеше да им го отнеме. Но ги свързваше и още нещо: съзнанието за една обща загуба. Уили Старк, който някога им бе принадлежал, не им принадлежеше повече.