Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Не — каза. — Аз не съм Александра. Казвам се Хюрем. Възлюбената жена на султан Сюлейман, която кара ханове и крале да коленичат пред нея, която сваля хора от власт и възкачва на трона. Аз съм майката на престолонаследниците му и на единствената му дъщеря.
Тялото ѝ беше плувнало в пот. Челото ѝ гореше. Колата отново се разтресе, сякаш попаднала в буря. Пружините скърцаха на всяка дупка.
И точно в онзи миг назова нещото, което с дни, седмици, а може би с години се криеше в едно кътче на съзнанието ѝ и я тормозеше.
Цялото ѝ съществуване беше минало в опити да остане жива. Беше забравила всичко друго. Бяха я забравили. Беше се изгубила. Сякаш не беше живяла. Не искаше отново да бъде забравена или изгубена. Искаше да остави след себе си следа, име… Това искаше. Да не се превърне в шепа пръст и никой да не си спомни за нея, когато си отиде от този живот! Не можеше да го нарече безсмъртие, а желание да не бъде забравена… Да, ето това беше цялата работа. Но беше ли възможно? Кой знае колко безсънни нощи, колко мъчителни нощи, проточили се от мрак до зори, беше търсила отговор на този въпрос.
И накрая беше разгадала тайната. За да не бъде забравен, човек трябва да е силен.
Щом достигна до този извод, сякаш мракът се беше разкъсал. Беше ѝ се сторило, че се развиделява. По лицето ѝ се появи тъжно изражение, когато си спомни, че в онзи момент си беше помислила, че щом е разрешила гатанката, все някак ще намеря пътя, който води до силата и мощта. Беше решила, че мъките, страховете, самотата, страданието са свършили.
— А истинските мъки тепърва са ме очаквали — промърмори тъжно.
Много пъти се беше питала дали ако знаеше, че цената на силата и властта ще е толкова висока, че пътят ще е толкова дълъг и изпълнен със смъртоносни капани, би постъпила по същия начин. И всеки път си отговаряше:
— Разбира се. Каквато и да е цената, бих я платила.
Отново взе огледалото и погледна отражението си. Каза си: „Каквото си направила, направила си го в името на това. Какво значение има коя си била вчера? Днес ти си императрица. А утре твоят син ще се възкачи на османския престол. Свидетели са ми луната и слънцето, земята и небето, Мохамед и Иисус, че така ще стане, кълна се“.
Обаче сега, когато се обърнеше и погледнеше назад, виждаше, че някои неща не се бяха случили така, както тя искаше. Да, беше създала императрица, но беше просто една безлична кралица.
— Дори нямам име — промърмори ядосано, удряйки с юмрук по седалката. — Хюрем[13] дори не е име. В края на краищата, е едно прилагателно. Това е всичко. Аз съм само едно прилагателно и толкова.
Хюрем вече беше могъща почти колкото падишаха на най-голямата империя, която дотогава светът беше виждал. Името ѝ обаче не фигурираше нито в държавните документи, нито в разписките на фондациите, нито дори в надписите, създадени по нейна заповед. Когато я споменаваха по някакъв повод или пишеха нещо за нея, я наричаха просто Майката на принц Баязид хан или пък „Майката на принц Мехмед хан“… Това беше всичко. Една императрица без корона и име!
Лицето ѝ се сгърчи от горчивина. Щеше да остане в историята просто като Майка и всичко друго щеше да бъде зачеркнато и изтрито като ненужна подробност. Толкова болка, тегло, страх, сълзи, смърт. Напразно ли бяха отишли? За да бъде зачеркната и изтрита? Нима Хюрем щеше да бъде забравена и щеше да се загуби отново? Както в онази страховита нощ, когато я бяха метнали на гърба на коня и бяха поели към планината, докато светлините на родното ѝ село бавно се изгубваха от очите ѝ. Тогава се беше опитала да вдигне глава и да извика:
— Не ме забравяйте!... Не ме забравяйте!
Но варваринът, който я отвлече, беше натъпкал парцал в устата ѝ и никой не чу отчаяния ѝ зов. От онази нощ обаче все още чуваше собствения си вик да кънти във всички клетки на тялото. После като заложница през ужасните дни в харема на двореца, докато по гърба ѝ се сипеха удари от дрянова пръчка и груби, отвратителни ръце се движеха по нея като паяци, а лигави устни непрекъснато обхождаха тялото ѝ, отново същият вик се беше надигнал вътре в нея: „Не ме забравяйте!“.
Дори те да я бяха забравили, Хюрем не беше забравила.
Внезапно каза на огледалото:
— Такъв е животът! Ще ме ругаят някоя и друга година тайно зад гърба: „московчанката, жената на падишаха“. Някъде ще напишат нещо от рода на: „майката на падишаха“ или „валиде султан“. И всичко ще приключи. Няма да остане нито един човек, който да си спомня за Александра или за Хюрем.
Очите ѝ се замрежиха от изобилната влага. Откъде се бяха появили сега тези сълзи? Толкова много време беше минало, откакто не бе плакала. Изобщо не си спомняше да се е просълзявала от дните, когато сърцето ѝ се вкорави и стана твърдо като скала. Кога бе плакала за последно? Дали в деня, когато беше получила печалната новина за Джихангир? За един миг, само за един кратък момент, влажните ѝ очи огледаха жената, която я наблюдаваше от огледалото. По лицето ѝ се появи неопределена усмивка, незнайно дали от щастие или от мъка.
13
На тур. hürrem (от перс.) означава „весел, усмихнат, който радва душата“ (бел, пр.).