Хюрем. Московската наложница

— А истинските мъки тепърва са ме очаквали — промърмори тъжно.

Много пъти се беше питала дали ако знаеше, че цената на силата и властта ще е толкова висока, че пътят ще е толкова дълъг и изпълнен със смъртоносни капани, би постъпила по същия начин. И всеки път си отговаряше:

— Разбира се. Каквато и да е цената, бих я платила.

Отново взе огледалото и погледна отражението си. Каза си: „Каквото си направила, направила си го в името на това. Какво значение има коя си била вчера? Днес ти си императрица. А утре твоят син ще се възкачи на османския престол. Свидетели са ми луната и слънцето, земята и небето, Мохамед и Иисус, че така ще стане, кълна се“.

Обаче сега, когато се обърнеше и погледнеше назад, виждаше, че някои неща не се бяха случили така, както тя искаше. Да, беше създала императрица, но беше просто една безлична кралица.

— Дори нямам име — промърмори ядосано, удряйки с юмрук по седалката. — Хюрем[13] дори не е име. В края на краищата, е едно прилагателно. Това е всичко. Аз съм само едно прилагателно и толкова.

Хюрем вече беше могъща почти колкото падишаха на най-голямата империя, която дотогава светът беше виждал. Името ѝ обаче не фигурираше нито в държавните документи, нито в разписките на фондациите, нито дори в надписите, създадени по нейна заповед. Когато я споменаваха по някакъв повод или пишеха нещо за нея, я наричаха просто Майката на принц Баязид хан или пък „Майката на принц Мехмед хан“… Това беше всичко. Една императрица без корона и име!

Лицето ѝ се сгърчи от горчивина. Щеше да остане в историята просто като Майка и всичко друго щеше да бъде зачеркнато и изтрито като ненужна подробност. Толкова болка, тегло, страх, сълзи, смърт. Напразно ли бяха отишли? За да бъде зачеркната и изтрита? Нима Хюрем щеше да бъде забравена и щеше да се загуби отново? Както в онази страховита нощ, когато я бяха метнали на гърба на коня и бяха поели към планината, докато светлините на родното ѝ село бавно се изгубваха от очите ѝ. Тогава се беше опитала да вдигне глава и да извика:

— Не ме забравяйте!... Не ме забравяйте!

Но варваринът, който я отвлече, беше натъпкал парцал в устата ѝ и никой не чу отчаяния ѝ зов. От онази нощ обаче все още чуваше собствения си вик да кънти във всички клетки на тялото. После като заложница през ужасните дни в харема на двореца, докато по гърба ѝ се сипеха удари от дрянова пръчка и груби, отвратителни ръце се движеха по нея като паяци, а лигави устни непрекъснато обхождаха тялото ѝ, отново същият вик се беше надигнал вътре в нея: „Не ме забравяйте!“.

Дори те да я бяха забравили, Хюрем не беше забравила.

Внезапно каза на огледалото:

— Такъв е животът! Ще ме ругаят някоя и друга година тайно зад гърба: „московчанката, жената на падишаха“. Някъде ще напишат нещо от рода на: „майката на падишаха“ или „валиде султан“. И всичко ще приключи. Няма да остане нито един човек, който да си спомня за Александра или за Хюрем.

Очите ѝ се замрежиха от изобилната влага. Откъде се бяха появили сега тези сълзи? Толкова много време беше минало, откакто не бе плакала. Изобщо не си спомняше да се е просълзявала от дните, когато сърцето ѝ се вкорави и стана твърдо като скала. Кога бе плакала за последно? Дали в деня, когато беше получила печалната новина за Джихангир? За един миг, само за един кратък момент, влажните ѝ очи огледаха жената, която я наблюдаваше от огледалото. По лицето ѝ се появи неопределена усмивка, незнайно дали от щастие или от мъка.