Колелото на Осхайм [bg]

— Ундорети! — Последен вик, докато пламтящият трол вдига тоягата си да го довърши.

Един ярък меч отнася главата на звяра и тялото му започва да пада с бликащи от разсечената шия огнени езици. Фигура в блестяща броня прекрачва покрай него, здрав ботуш настъпва тила на тръненото дете и мечът се обръща надолу, за да се забие в гърдите на демона със струпеите. Миг по-късно фигурата изчезва, погълната от облака, но по променения тон на демонската врява и лай Снори разбира, че новодошлият сее опустошение сред тях.

Снори освобождава с дръпване брадвата си и изритва настрани трънения демон, точно навреме за да посрещне нов враг, появил се пред погледа му. И продължава да се бие — може би секунди, може би часове. Изправени срещу двама противници, демоните вече го нападат не толкова често и на по-малки групи. Въпреки това на няколко пъти за малко да го повалят. Той все така отстъпва, като сече глави и крайници, върти брадвата в осморка пред себе си, бърза и остра като бръснач. Вече кърви от няколко рани и дъхът му излиза накъсано, умора тегне в крайниците му, а очите му се пълнят с пот и кръв.

На два пъти едва не пада, веднъж спънал се в един камък, а втория път в череп от черна кост със стърчащи кучешки зъби. Още няколко метра кости хрущят под нозете му при всяка втора или трета стъпка назад.

Постепенно, крачка по крачка, теренът се променя, става по-каменист, прашният облак оредява. Снори зърва воина, който му се е притекъл на помощ. Той е истински великан, викинг с дълга бяла коса, сипеща се изпод шлема му. Прилича на излязъл от сагите, бронята му е по-хубава от тази на всеки ярл, гравирана със завъртулки и руни, железният наличник на шлема му изглежда страховито, множеството железни пластини на ризницата му са гравирани със сребро.

Снори посича два еднакви демона, и двамата чворести като стари дървета, с чепати ръце и кожа като дървесна кора. Изплюва кръв и си поема дълбоко дъх. Вече може да види оставащите демони, сенчеста орда, може би общо дузина.

— Елате, адски изчадия! — Иска да го изкрещи, но думите излизат като шепот. — Елате ми! — Хвърля поглед към рамото си и вижда дълбока назъбена рана, от която блика кръв. Вдига бащината си брадва и се приготвя за атака. — Казах, елате… — Но някак си краката му изневеряват и Снори се озовава на колене.

Демоните изригват в какофония от рев, вой, крясъци и лай и се втурват напред да го довършат. Бронираният викинг се хвърля на пътя им. Развихря се сред тях, блъсва се с цялата си тежест в един, обезглавява следващия, смазва едно лице с брониран лакът, а следващото със свиреп удар с глава. А после изведнъж се озовава на открито, развъртял отново меча си. Всичко отнема минута и през тази минута Снори стои на колене, с увиснала челюст, запленен от гледката. Това е танц, жесток и красив танц на стоманата, в който всеки такт отнема живот и победата на воина е колкото неизбежна, толкова и съвършена. Шейсет убийствени секунди.