![Колелото на Осхайм [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/2/koleloto-na-oshajm-bg-download.jpg)
Колелото на Осхайм [bg]
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #3
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-863-3
- Переводчик: Иван Б. Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Колелото на Осхайм [bg]». Краткое содержание книги:
Накрая воинът се изправя, оплискан в кръвта на враговете си и с труповете им пръснати около него. Мечът му е прибран в ножницата, а зад него прахът се сляга. Все едно си дръпнал кожа от леглото, разкривайки триста метра, всяка крачка от които е осеяна с трупове, десетки, стотици, че и повече.
— Каква сага изтъкахме тук, братко. — Снори става да посрещне воина, когато той се връща при него. Налага се да вложи цялата си сила, но проклет да е, ако посрещне такъв мъж на колене. — Кой си ти? Боговете ли те пратиха?
— Боговете ми забраниха да идвам. — Гласът е дълбок и говори на старонорвежки. В него има нещо познато. Може би акцентът или пък тонът.
Снори свежда очи към брадвата си. Бащата на бащата на баща му я е кръстил Хел. Може би някоя вьолва е видяла съдбата ѝ и е предложила името. Може да е била Скилфар, още тогава стара. Той вдига поглед към воина, мъж с неговия ръст, може би два-три сантиметра по-висок. Бащата на Снори е бил също толкова едър, имал е същата коса.
— Ти… не може да си… — Косъмчетата по ръцете му настръхват и студена тръпка плъзва по гръбнака му. Устата му е прекалено суха, за да изрече думите. — Татко? — Сълзи изпълват очите му.
Мъжът посяга с две ръце да си свали шлема и тръсва косата от лицето си. Не е баща му, макар че прилича на него.
— Те те чакат. — Воинът кимва нагоре по клисурата. Демонски кости осейват каменистата земя докъдето поглед стига, на места са струпани като преспи; черепи, търкулнали се до скалните стени, счупени, натрошени. — Пазех ги, доколкото можех. Знаех, че ще дойдеш.
Снори премигва. Вижда, но не разбира. Воинът сваля ръкавиците си и ги затъква в колана си. Ръцете под тях са покрити с белези, пръстите — изкривени от стари счупвания. — Те искат ключа — казва той.
— Какво? — Лицето на Снори е изтръпнало, устата му шава, но от нея не излизат думи.
— Те искат ключа — това са последните думи, които ти казах. Исках да кажа повече. Да ти кажа, че те обичам. Да ти благодаря, че ме намери. Да се сбогувам.
— Карл!
— Татко.
Двамата мъже се срещат в свирепа прегръдка.
Убиец пак се спъна и ме изтръгна от разказа. Огледах се — но не можах да видя нито един от ужасите на Осхайм: взорът ми бе прекалено замъглен.
— Мога да дойда с теб, татко.
— Не. — Снори слага ръка на рамото на сина си. — Твоето място е във Валхала. Те ще разберат… това. — Той посочва с брадвата към касапницата, простираща се назад в клисурата. — Но повече би било прекалено. И двамата го знаем.
Карл навежда глава.
— Гордея се с теб, сине. — Това не му изглежда реално — да стои там с Карл пред себе си и да се сбогува отново с него. Снори иска да отведе момчето си у дома, ала пред него стои мъж. Мъж с чакащо го място в Асгард, място край масата в чертозите на самия Один.
— Един ден ще седим заедно, татко. — Карл се усмихва, почти срамежливо.
— Тъй ще бъде.
Снори прегръща сина си за последен път. Воинска прегръдка. После го пуска. Ако остане още малко, няма да е в състояние да си тръгне. Детето, което е отгледал, е станало мъж. Даже още преди да умре. Карл, който си е играел по бреговете на фиорда Уулиск, който е гонил зайци, гледал е козите, сражавал се е с дървени мечове, обичал е баща си, смеел се е и е танцувал, биел се и се надбягвал… това момче е изживяло времето си и времето му бе било добро. Още преди Свен Скършигребло да разкъса техния свят онова момче е преминало в спомените, а сега един млад мъж носи дрехите му.
Снори се отдалечава, без да се осмели да каже нещо повече, без да поглежда назад, забравил за раните си, а ръцете му помнят докосването на неговия син.
29.
— Джал! — Някой ме подръпна за ръката. — Джал!
— Какво? — Отърсих се от видението за Снори и Карл. Заобикаляше ни скръбна пустош, конете продължаваха да тъпчат напред, вятърът духаше на пориви и предвещаваше дъжд. Точно пред мен Снори яздеше с наведена глава и все още разказваше историята си. Исках да го последвам в нея.
— Джал! — прозвуча пак гласът на Хенан в ухото ми.
Над нас небето се бе превърнало в пурпурна рана, спирала, която притегляше погледа. Мрачният пейзаж около нас гъмжеше от „може би“-та, всичките до едно лоши. Обърнах се в седлото. Хенан, точно зад мен, пак ме подръпна за ръкава.
— Какво?
— Минахме над Колелото! — Той посочи назад към ниско възвишение сред пустошта, нещо като древен насип, протягащ се в права линия в двете посоки… макар че като го проследих с поглед, забелязах, че извива леко.