Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Не разбираш ли? Пилотите не са хора на Клумп. Тя ги е отвлякла. Те са включили предавателя.
— Ега ти гадорията — изръмжа Байндър. — Значи имаме трима заложници.
Тази нова реалност предизвика мрачно мълчание. Да се спаси и един заложник жив е достатъчно сложно, но когато са трима, при това вероятно физически отделени един от друг, упражнението се превръща в кошмар.
— Проблемите стават тройни — шепнешком обобщи Нимроди.
— Или още по-лошо — измърмори под нос Очко. Негова беше неприятната задача да съобщава лошите новини.
— Обясни, Очко — нареди Екщайн.
Очко свали очилата си и започна да ги бърше с кърпичка, докато въздишаше тежко.
— Възможно е госпожа Клумп сама да е включила сигнала. Това може да е примамка, за да привлече група като нашата, докато тя, торпедото и заложниците са се преместили другаде.
Бени се блъсна в облегалката на стола си. Разтри стегнатите мускули на тила си и се взря в бездната на новопоявилите се съмнения.
— Боже мой, човече — изсумтя Байндър към Очко, а дребният аналитик се сви, сякаш се готвят да го разкъсат. — Не можем да се водим по подобни лайнени гадости. Тогава направо ще луднем.
— Но е възможно — защити Набе теорията на Очко.
— Стоп, стоп! — внезапно изкомандва Бени и вдигна ръка. — Паяка е прав. Трябва да се водим по първото предположение, по най-простото. Иначе ще бъдем парализирани в действията си.
— Обаче все пак имаме трима заложници — напомни му О’Донован, мислейки вече и за беззащитните пилоти.
— Не. — Бени се помъчи да говори спокойно. — Имаме един. Когато тя бъде в безопасност, веднага ще се заемем със следващия проблем. — Ясно беше, че е готов да пожертва пилотите. Ако Рут не му беше дъщеря, той щеше да вземе същото решение като командир и никой нямаше да подложи на съмнение мотивите му.
— Значи мъжете може и да загинат? — предизвика го О’Донован. В сърцето си и той като Баум искаше да фокусира усилията си върху Рут, но този егоистичен мотив го накара да изрази обратно мнение.
Бени го изгледа с горящи очи.
— Ако искаш, Майкъл, можеш да отидеш да спасяваш пилотите. Ние, останалите, обаче ще следваме оперативния план.
О’Донован се почеса по брадата, след което веднага се предаде.
— Оттеглям думите си — каза той.
— Добре — продължи Бени. — Ще се погрижим за тях, ако можем.
— Какво е допълнителното разстояние от границата до обекта? — попита Набе.
— Приблизително осемдесет километра — отговори Очко.
— Ще можем ли да се снабдим с подходящи превозни средства — зачуди се Шнелер.
— До границата вероятно — каза Екщайн. — Но ще трябва да ги оставим там и да проникнем оттатък пеша. А алжирските гранични войски нито са приятелски настроени, нито са подкупни.
— Мамка му! — избухна Джери Байндър, а после понижи глас, когато Нимроди го потупа по рамото. — Имаме шестстотин километра планини, дюни и дявол знае какво още. Даже да намерите джипове и мотоциклети за пустинни условия, пак няма да успеем да стигнем навреме!
Всички заговориха едновременно. Даваха предложения, възразяваха. Бяха стигнали до критичната точка. Както при повечето специални операции, главната тревога предизвиква не самият сблъсък с врага. Те бяха се приготвили за бой. Проблемите създаваше начинът на придвижване до района на действието.
— Приятели! Приятели! — размаха ръце Рик Набе, докато мъжете не се извърнаха към него и бавно замлъкнаха. — Защо само се караме напразно? — Той се усмихна леко и постави ръце върху масата. — Всички знаем защо сме тук, нали така? Няма море. Затова ние не сме леководолази. Няма сняг, затова не сме скиори. — Той погледна към Джери Байндър и попита с традиционната фраза към наборниците във Форт Браг и Бенинг. — Какво сме ние, Паяк?
За миг веждите на Байндър се смръщиха. После той се ухили.
— Парашутисти — отговори той.
— Правилно. Ние сме парашутисти — огледа останалите от групата Набе. — Всички. — Той се обърна към Екщайн: — Затова ни извика. Нали, господин Тони? Затова Диди е тук. — Той бутна с пръст гърба на Нимроди. — И Баба също. Не е ли така?
Екщайн се усмихна и погледна часовника си. После се намръщи като недоволен взводен командир.
— Не е зле, Рик — заяви той. — Само двадесет и седем минути ти трябваха, докато се сетиш.
— Е, можех и по-рано — сви рамене Набе и се огледа. — Обаче не виждам самолет.
Няколко от мъжете се засмяха. Разбира се, че имаха възможности и опит. Разбира се, че можеха да скочат, но тук им се струваше чиста фантастика да намерят самолет за по-далечен полет и парашути.
— Може би Господ ще даде — каза Бени. Той също се усмихваше.