Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Те отново размениха поклони, тоя път без никаква шеговитост от страна на вицеконсула, и пристъпиха към търсенето. Стрелките сочеха единайсет и трийсет и седем.
Първо опитаха дали двете странични стени не кънтят някъде на кухо, после разделиха кабинета на лява и дясна част. За разлика от енергичния инспектор, който бързо опипа в своята половина целия паркет и цокъла, прехвърли всички предмети на бюрото и се зае с книгите, Ераст Петрович не докосна почти нищо. Той се движеше бавно и си светеше с американско електрическо фенерче. Беше прекрасно изобретение, най-нова конструкция. Имаше ярък и гъст лъч. Щом светлината започнеше да отслабва, а това ставаше на всяка минута и половина, трябваше да се притисне с пръсти една пружинка и фенерчето незабавно живваше.
Спря се за малко пред портрета. Негово величество микадо бе изобразен с военна униформа, с еполети и сабя. Младото лице с редки мустаци се стори на Фандорин белязано от печат на израждане (което не беше никак чудно, като се имат предвид двайсет и петте века генеалогия), но император Муцухито95 гледаше с внимание и интерес. Търпелив, предпазлив, потаен, несигурен в силите си, любознателен, упражни познанията си по физиогномоника вицеконсулът. Майстор на нинсо без съмнение щеше да види много повече неща, но и толкова стигаше, за да се каже със сигурност: младият венценосец ще стигне далеч.
— Свърших с моята половина — обяви Асагава. — Няма нищо.
— Искате да се сменим ли? Заповядайте.
Фандорин се премести към средата на стаята, седна на масата за съвещания, разклати крак във въздуха. Дванайсет и четвърт.
Архивът е нещо, от което често има нужда. Тоест съществуват две вероятности — или копчето да е на ръка разстояние, за да може да се достигне без ставане от писалището; или пък, напротив, да е разположено непосредствено до входа за секретното помещение. Асагава вече огледа най-внимателно всичко на бюрото. Следователно е второто.
Стените, зад които може да се скрие тайното помещение са две. Външната стена и тая към приемната отпадат.
Часовникът удари един път.
— Прегледахте ли го? — посочи го титулярният съветник.
— Разбира се — Асагава изтри пот от челото си. — Разделил съм стаята на квадрати, внимавам да не пропусна нищо. Да, копчето не може да е по часовника, размишляваше Фандорин. Като влезе чистачът, ще тръгне да бърше прахта по него и ще закачи лоста. Или пък часовникарят, който го поддържа…
— Квадратите ми свършиха — съобщи с отпаднал глас инспекторът. — Какво да правим? Да опитам пак…
Един и четирийсет и две. Къде може да е това копче? Не е нито под тапетите, нито по цоклите. Няма го и в библиотеката. Асагава бе проверил и картините… Внезапно Ераст Петрович се вцепени.
— Чуйте, а портрета на императора пипахте ли?
— Какво говорите?! Това е невъзможно! — инспекторът чак потрепери от кощунственото предположение.
— Но нали някой бърше прахта от него?
— Това свещено задължение изпълнява единствено стопанинът на кабинета с цялото възможно почитание. В моя участък никой не би посмял да докосне августейшия портрет над моето бюро. Прахът от лика на негово величество се бърше сутрин, веднага след пристигането на работа. Това се прави със специална копринена кърпа, като императорът се поздравява с поклон.
— Ясно. Ей сега ще ви покажа как се отваря скривалището.
Титулярният съветник взе един стол, постави го до стената, качи се на него и уверено хвана портрета с ръце. Асагава изохка.
— Ето така — измърмори Ераст Петрович и завъртя рамката надясно. Не се случи нищо. — Добре, тогава значи така.
Завъртя я наляво — и пак нищо. Фандорин дръпна рамката към себе си. Бутна я нагоре, надолу. Накрая направо обърна императора е главата надолу. Инспекторът само тихо стенеше.
— По дяволите! Къде е грешката?
Ераст Петрович свали портрета, потропа по стената, тя отвърна с глух звук.
Ядосано закачи рамката обратно на пирона и императорът се залюля оскърбен.
Младежът се засрами. Не заради грешката, а заради снизходителната величавост, с която преди минутка бе проточил: „Яснооо.“ Лъчът на фенерчето се плъзна по тапетите, освети напречното рамо на разпятието.
Дишането на титулярния съветник спря.
— Ами кръста кой го бърше? Пак ли стопанинът на кабинета?
Фандорин скочи от стола, придърпа го по-близо до разпятието. Пак се качи отгоре.
95
Муцухито (1852–1912), наречен след смъртта си Мейджи-тенно е 122-рият император на Япония. Извършва т.нар. „реставрация Мейджи“ през 1868 година, с което полага началото на отварянето на страната към света. — Б.пр.