Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Денят премина в приготовления. Асагава отиде до полицейското управление уж по служба, а всъщност за да пререже почти докрай резето на прозорчето в тоалетната. Титулярният съветник се сдоби с подходящо облекло за нощни приключения — купи си карнавална маска и прилепващ костюм за фехтовка и намаза с черна вакса чифт удобни гуменки.
Опита да се наспи. Не се получи.
Когато се стъмни, той се отърва от Маса, като го изпрати до „Гранд хотел“ за вестник, и побърза да хване последния влак.
С инспектора пътуваха в един вагон, но се качиха от различни врати и не се гледаха.
Докато зяпаше през прозореца светлините на града, Фандорин не спираше да се чуди. Защо се беше набутал в тая авантюра? В името на какво залага и собствената си чест, и честта на страната си? Страшно е дори да си помисли какви ще бъдат последствията, ако руски дипломат бъде спипан нощем в кабинета на началника на полицията. В името на какво предприема такъв риск? За да изобличи един туземен чиновник, който с коварство е погубил друг туземен чиновник. Ами че да вървят по дяволите всички!
Интересите на Русия го изискват, опитваше да убеди самия себе си Фандорин. Ако сваля Суга, ще нанеса удар по партията, заплашваща интересите на отечеството.
Но не успя да се убеди. Нали сам винаги бе твърдял, че никакви интереси на отечеството (или поне географско-политическите интереси) не може да стоят над личната чест и достойнство. Ама че чест — да ровиш из чуждите скривалища, преоблечен като коминочистач.
Опита другояче, по начина на Асагава. Съществува Справедливостта, Правдата и защитата й е дълг на всеки благороден човек. Не можеш да позволиш пред очите ти безнаказано да се вършат подлости. Ако ги подпомагаш или си измиваш ръцете, ти самият се превръщаш в съучастник, нанасяш оскърбление на собствената си душа и на Бога.
Но и високонравствените аргументи с цялото им величие не трогнаха особено титулярния съветник. Нещата не опираха до защитата на Справедливостта. В крайна сметка, докато е плетял своята интрига, Суга може да е бил воден от свои представи за Правдата, които да се различават от Фандориновите. Във всеки случай нямаше смисъл да лъже себе си — Ераст Петрович не се бе впуснал в това нощно начинание заради думи, които се пишат с главни букви.
Той порови в себе си и май откри действителната причина. Тя никак не му се хареса, понеже беше най-обикновена, неромантична и дори унизителна.
„Не бих понесъл още една безсънна нощ в очакване на жена, която никога повече няма да дойде — честно си призна титулярният съветник. — Предпочитам всичко друго, всякакво безразсъдство, само не и това.“
А когато локомотивът изсвири и навлезе в коловозите на последната спирка, гара Нихонбаши, вицеконсулът изведнъж си помисли: „Аз съм отровен. Мозъкът и сърцето ми са поразени от бавно действаща отрова. Това е единственото възможно обяснение.“
Помисли си го и кой знае защо веднага се успокои, сякаш всичко бе застанало по местата си.
Докато срещаха минувачи по улиците, Ераст Петрович държеше дистанция с партньора си. Движеше се с вид на безгрижен турист и небрежно размахваше ръка с торбата, в която бе скрил шпионското си облекло.
Но скоро навлязоха в квартал със служебни сгради, където почти нямаше хора — присъственото време отдавна бе свършило. Титулярният съветник скъси дистанцията и тръгна почти зад гърба на инспектора. От време на време Асагава тихичко поясняваше:
— Виждате ли оная бяла сграда след моста? Това е Токийският градски съд. Оттам на един хвърлей място е управлението.
Фандорин видя триетажен бял дворец, изграден в доста лекомислен за юридическо учреждение европейско-мавритански стил. Зад него се виждаше висока дъсчена ограда.
— Там ли е?
— Да. По-рано на това място е било имението на князете Мацудайра. Няма да ходим до портала, там има пост.
Наляво се отклоняваше тясна уличка. Асагава се озърна, махна с ръка и двамата се пъхнаха в тъмна пролука.
Бързо се преоблякоха. Инспекторът също навлече нещо черно, прилепнало, върза кърпа на главата си, с друга закри носа и устата си.
— Точно по тоя начин се обличат шиноби — изкиска се той нервно. — Е, хайде!
Вмъкнаха се на територията на управлението без затруднения: Асагава сплете пръсти, Фандорин стъпи на ръцете му и моментално се покатери на оградата, откъдето помогна на инспектора да се качи. Очевидно полицаите нямаха достатъчно въображение да си представят, че злонамерени лица може доброволно да проникнат в светая светих на реда. Така или иначе, в двора нямаше никакви часови, само отдясно пред главния вход се разхождаше насам-натам човек с униформа и кепе с козирка.