Пътят на кралете (том II)

Откъм неговата страна по хребета растеше трева, и стръкчетата се подаваха от дупките си. Снопове пръстов мъх стърчаха като цветя сред зеленината. Яркорозовите и виолетови ластари на мъха приличаха на пипала и му махаха на вятъра. Когато премина, плашливата трева се прибра, но пръстовият мъх бе по-смел. Туфите щяха да се приберат в черупките си, само ако докоснеше скалата до тях.

Над него, на хребета, няколко съгледвачи наблюдаваха Пустите равнини. Територията оттатък хребета не принадлежеше на никого от върховните принцове и войниците не обърнаха внимание на Каладин. Щяха да го спрат, само ако опиташе да напусне лагерите от южния или от северния им край.

Никой от мостовите не дойде с него. Каладин не знаеше какво им е казал Тефт. Може би е обяснил, че водачът им е твърде разстроен след смъртта на Картите.

Усещането да бъде сам беше необичайно. Откак бе предаден от Амарам и стана роб, беше заедно с други хора. Роби, с които кроеше заговори. Мостови, с които работеше. Войниците го пазеха, господарите го биеха, приятелите зависеха от него. За последно бе сам в нощта, когато го вързаха, за да го убие бурята.

Не. В онази нощ не бях сам. Сил беше там. Наклони глава и подмина малки пукнатини в земята от лявата му страна. Същите линии ставаха пропасти на изток.

Какво ставаше с него? Не си въобразяваше. Тефт и Лопен също го бяха видели. Тефт даже го беше очаквал.

Каладин трябваше да загине при онази буря. Но скоро след нея се възстанови и проходи. Ребрата още трябваше да са чувствителни, но вече седмици не го боляха. Неговите сфери и сферите на останалите мостови близо до него постоянно губеха Светлината си.

Бурята ли го бе променила? Не, и преди да го окачат, за да умре, бе виждал изхабени сфери. И Сил… тя също каза, че е допринесла за част от случилото се. Явно е ставало в продължение на доста време.

Спря се до някаква скална издатина, подпря се на нея и накара тревата да се прибере. Погледна на изток, към Пустите равнини. Неговият дом. Неговият гроб. Животът тук го разкъсваше. Мостовите го гледаха, смятаха го за свой водач и спасител. Но в него имаше пукнатини, както в камъните тук, на края на Равнините.

Тези пукнатини се разширяваха. Непрекъснато поемаше обещания пред себе си, като човек, който тича дълго време, но вече няма сили. Още мъничко по-нататък. Тичай само до следващия хълм. Тогава можеш да спреш. Мънички счупвания, цепнатинки в камъка.

Хубаво е, че дойдох тук. Принадлежим един на друг, ти и аз. Аз съм като теб. Какво бе напукало Равнините? Някаква голяма тежест?

В далечината се дочу мелодия и се понесе над Равнините. При звука Каладин скочи. Бе толкова неочакван, толкова не на място, че въпреки мекотата си предизвикваше тревога.

Звуците идваха от Равнините. Неохотно, ала и неспособен да се противи, той тръгна напред. На изток, по плоската, пометена от ветровете скала. Вървеше и звуците ставаха по-високи, но все още бяха неуловими. Флейта, макар и с по-нисък тон от повечето, които бе чувал.