Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Динг-донг.
Звукът като от удар на чук по далечна наковалня долетя приглушен от дъжда. Звукът на подготовка на оръжия за битка. Феро се изправи на стремената и се ослуша.
— Чу ли това? — рязко се обърна тя към Деветопръстия.
Той спря, заслуша се с присвити очи. Динг-донг.
— Чувам го — кимна и извади меча си от ножницата.
— Какво? — Лутар се заозърта с обезумял поглед и заопипва дръжките на остриетата си.
— Там няма нищо — сърдито каза Баяз.
Тя им даде знак с ръка да спрат и скочи от седлото. Тръгна бавно към ъгъла на следващата сграда. Опря гръб в грубия камък и зареди в движение стрела в лъка. Динг-донг. Усети, че Деветопръстия я следва, и присъствието му й вдъхна допълнителна увереност.
Плъзна се покрай ъгъла и застана на едно коляно. Пред очите й се разкри празен площад, целият в локви и пръснати камъни и мазилка. В далечния му край имаше висока кула. Стоеше наклонена на една страна. Точно под зеленясалия й купол зееха широки прозорци, чиито крила висяха отворени. Нещо мърдаше вътре. Нещо тъмно, поклащаше се напред-назад. Феро почти се усмихна при мисълта, че има цел за стрелата й.
Хубаво усещане: врагът да е пред очите ти.
В следващия момент чу тропот на копита. Баяз мина покрай нея и навлезе в празния площад.
— Сс! — изсъска му тя, но той не й обърна никакво внимание.
— Можеш да прибереш оръжието — провикна се магьосникът през рамо. — Това е стара камбана, която вятърът люлее. Градът е пълен с камбани. Трябваше да ги чуете как биеха навремето, когато се раждаше нов император, в деня на коронацията му, когато се женеше или се завръщаше от победоносен поход. — Вдигна ръце и повиши глас. — Градът кънтеше от радостния им звън, от всеки покрив и площад се вдигаха птици и политаха в небето! — вече направо крещеше. — Хората излизаха по улиците! Надвесваха се от прозорците! Обсипваха обичния си император с цветни листенца! Ликуваха до пресипване! — той се разсмя и свали ръце. Високо горе на кулата камбаната продължаваше да звънти под напорите на вятъра. — Много отдавна беше. Хайде, тръгваме.
Кай плесна с юздите и каруцата се изтърколи след Баяз. Деветопръстия сви рамене и прибра меча в ножницата. Феро не помръдна. Взираше се подозрително в черното очертание на наклонената кула и препускащите по небето над нея облаци.
Динг-донг.
След това тръгна подир другите.
Статуите изплуваха от пелената на проливния дъжд две по две, застинали във времето гиганти. Дългите години бяха изтрили чергите на лицата им и сега всичките бяха еднакво неразпознаваеми. Водата се стичаше по гладкия мрамор, капеше от бради и брони, от протегнати в заплаха или благословия ръце, отдавна ампутирани от времето до китката, до лакътя, до рамото. Някои от статуите имаха бронзов обков: огромни шлемове, мечове, скиптри, корони или лаврови венци — те бяха позеленели и от тях сега се стичаха мръсни струйки по лъскавия камък. По същия начин, по който изплуваха от дъжда двама по двама, потъваха обратно в него, отминаваха назад и се стопяваха в мъглата на забравата.
— Императорите — каза Баяз. — Стотици години, измерени в исторически фигури.
Извърнал нагоре глава, с изложено на дъжда лице, Джизал гледаше как владетелите от древността се нижеха покрай тях и надвисваха заплашително над изронения път, докато накрая вратът не го заболя от продължителното огъване назад. Тези статуи бяха два пъти по-високи и много повече от онези в Агрионт, но приликата помежду им предизвика у него внезапна носталгия.
— Точно като Кралския булевард в Адуа.
— Хм — изсумтя Баяз. — Ти откъде, мислиш, съм взел идеята?
Джизал тъкмо започваше да осмисля странните думи на магьосника, когато забеляза, че се приближават към последната двойка статуи. Едната беше силно наклонена настрани.
— Спри каруцата! — извика Баяз, вдигна мокра длан нагоре, а с другата дръпна юздата на коня си.
Пред тях не само нямаше повече императори от двете страни на пътя, нямаше го самия път. В земята зееше дълбока пропаст, огромна пукнатина в каменната плът на града. Напрегнал очи в далечината, Джизал едва успя да различи отсрещната страна — отвесна назъбена скала и ронеща се пръст. Смътните очертания на стени и колони ту се появяваха, ту изчезваха от поглед през талазите на проливния дъжд.
Лонгфут се покашля.
— Мисля, че няма да продължим оттук.
Джизал много внимателно се наведе от седлото и надникна в бездната. На дъното й препускаше тъмна река. Кипеше, пенеше се, дълбаеше измъчената земя под основите на града. Насред това подземно море стърчаха срутени стени, разбити кули и разпукани като черупка на орех чудовищно огромни сгради. На върха на една килната колона все още стоеше статуята на отдавна загинал герой. Някога ръката му сигурно е била вдигната триумфално, но сега изглеждаше така, все едно я протяга отчаяно, за да бъде измъкнат от водния кошмар.