Последна саможертва

танахме там, мълчаливо загледани в мотела, който с нищо

не оправдаваше лъчезарното си име. Предположих, че също

като мен, спътниците ми обмисляха как да проникнем вътре.

Дотук ни беше довел сънят на Джил, но Соня не можеше да

ни помогне да открием стаята на Виктор и Робърт – ако все

още бяха тук. Те със сигурност не се бяха регистрирали с

истинските си имена. Вече бях готова да предложа просто

да обиколим вратите на стаите и да се надяваме, че Соня ще

долови присъствието на Робърт, когато тя внезапно посочи

напред.

– Това е тяхната кола – каза тя. – Ето я там.

Това ни бе достатъчно. Беше хондата, с която стигнахме

до къщата на Джил. Как да не повярваш, че има карма. Аз за-

дигнах ключовете на Виктор, а после той ми се отплати, като

открадна нашите. В последвалия хаос никой от нас не се бе

замислил с каква кола е избягал.

– Проявили са небрежност – промърмори Дмитрий, зами-

слено присвил очи. – Трябвало е да сменят колата.

– Тя е на Сидни – припомних аз. – Формално погледнато,

не е крадена, така че не фигурира в полицейските списъци.

Освен това нещо ми подсказва, че Виктор и Робърт не са чак

толкова добри професионалисти, както някои други. – Бяхме

оставили зад гърба си дълга редица от крадени коли по цялото

протежение на Средния Запад.

Дмитрий кимна, все едно му бях направила комплимент.

– Каквато и да е причината, това ни е от помощ.

– Как ще ги открием? – попита Соня.

Понечих да ѝ предложа да потърси аурите им, но се отка-

зах. Робърт веднага щеше да усети присъствието на Соня и

така щеше да бъде предупреден. Освен това, когато намерим

братята, имаше вероятност те да окажат съпротива. Ако се

сбиехме с тях в мотела, щяхме да привлечем внимание, докато

този паркинг се намираше зад мотела, далече от шосето.

 378 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Ще чакаме – отсякох. – И без това е учудващо как са си

позволили толкова дълъг престой тук. Ако им е останал поне

малко здрав разум, трябва скоро да потеглят.

– Съгласен съм – обади се Дмитрий, като улови погледа

ми. Две души в пълен синхрон. Припомних си как за малко

да слеем устни в целувка и побързах да отвърна очи, опася-

вайки се, че лицето ми ще ме издаде. – На това място лесно

ще се справим с тях. Няма много пространство за бягство. –

Преценката му беше точна. От едната страна на паркинга се

издигаше мотелът, а от другата граничеше с бетонна стена.

Наблизо нямаше други сгради.

Той премести колата ни на най-отдалеченото свободно

място, което можеше да се открие на паркинга, откъдето ни се

предоставяше добра видимост за всичко наоколо, включител-

но и към изхода от мотела, но не ни осигуряваше достатъчно

надеждно прикритие. Поспорихме дали да останем в колата,

но накрая с Дмитрий решихме да чакаме отвън, за да имаме

повече свобода на действие. Оставихме само Соня в колата.