Последна саможертва

Мъртвите? Не. Съзнанието ми беше почти извън контрол,

но усещах, че призоваването на духовете е лоша идея.

– Не мога.

– Можеш – рече тя. – Ще ти помогна. Моля те.

Не можех да устоя на внушението ѝ. Разтворих сетивата си

и позволих да се срутят защитните стени, които бях издигнала

около себе си. Тези психични прегради ме изолираха от света

на мъртвите и духовете, които ме следваха навсякъде. След

броени секунди около мен започнаха да изплуват прозрачни

лица, като някои от тях изглеждаха като нормални хора, но

други бяха ужасяващи и отблъскващи. Със зеещи уста, иска-

щи да заговорят, но неспособни да отронят и дума.

– Какво видя? – попита ме Соня.

– Духове – прошепнах.

– А Виктор видя ли го?

Вперих се в гъмжилото от лица и затърсих някое познато.

– Не.

– Отпрати ги – нареди ми тя. – И издигни отново прегра-

дите си.

Опитах се да направя това, което поиска, но се оказа труд-

но. Не притежавах достатъчно воля. Долових някакво насър-

чение отвън и се досетих, че Соня продължава да ми въз-

действа чрез внушението си. Самата тя не можеше да принуди

духовете да изчезнат, но усещането за подкрепата ѝ, както и

 386 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нейната заразяваща решителност, ми вляха сили. Накрая ус-

пях да изтласкам неспокойните духове на мъртвите.

– Отишъл си е завинаги – констатира Соня. – Или е напъл-

но погълнат от света на мъртвите, или блуждае нейде като

неспокоен дух. Но всякакви връзки със света на живите са

скъсани. Никога няма да се върне към живота. – Обърна се

към Джил: – Върви да доведеш Дмитрий.

– Не зная къде е той – сепна се Джил.

Соня се усмихна, но не промени изражението си.

– Сигурна съм, че е някъде наблизо и следи какво става. Оби-

коли зад мотела, зад паркинга, където и да е. Той ще те види.

Джил тръгна, без да се нуждае от внушение. Когато изчез-

на от погледа ми, аз зарових лице в дланите си.

– О, Господи! О, Господи! През цялото време го отричах, но

е вярно: аз съм убийца.

– Сега не мисли за това – каза Соня. Беше поела нещата в

свои ръце и това ми действаше толкова успокояващо. Почти.

По-лесно е да се вслушваш в нечии заповеди, отколкото сама

да си заповядваш. – По-късно ще се занимаваме с вината ти.

Засега трябва да измислим как да се отървем от тялото.

Отворих очи и си наложих да погледна към Виктор. От-

ново ми прилоша. Отново ме връхлетяха онези налудничави

чувства, този път дори още по-неконтролируеми. Засмях се

дрезгаво, насила.

– Да. Тялото. Бих искала Сидни да е тук. Но ние не разпо-

лагаме с магически отвари. Слънцето няма да го унищожи. Не

е ли странно? Стригоите са по-трудни за убиване... да, много

по-трудни за убиване... но по-лесни за унищожаване. – Отно-

во се засмях, защото долових нещо познато в несвързаното си

говорене... Приличах на Ейдриън в някой от неговите стран-