Последна саможертва

лената на земята. В буквалния смисъл. Опитах се, доколкото

можах, но създаденото специално за мен земетресение ме съ-

бори на колене. Още бях с онази глупава рокля, заради която

наскоро излекуваните ми крака отново се одраха в асфалта. И

асфалтът, щом паднах, отново се нагърчи в опит да ме прити-

сне отвсякъде. Досетих се, че Виктор се стреми да ме прикове

намясто, като издигне около мен каменна килия. Не можех да

го позволя.

– Напразно напрягаш мускулите си – изрече Виктор задъ-

хано, с обляно от пот лице. – Това няма да ти помогне. Истин-

ската сила е в ума. В хитростта. Като контролирам Джилиън,

ще контролирам Василиса. Като контролирам Василиса, ще

контролирам фамилията Драгомир и така ще постигна кон-

трол върху мороите. Това е власт. Това е сила.

Повечето от тази самодоволна тирада премина покрай

ушите ми. Но част от нея се заби в съзнанието ми: като кон-

тролирам Джилиън, ще контролирам Василиса. Лиса. Не

можех да му позволя да я нарани. Не можех да го оставя да

я използва. Всъщност не можех да му позволя да използва и

Джил. Лиса ми бе дала чётки, нещо като гривна и броеница.

Беше семейна скъпоценност на рода Драгомир, предназначе-

на за тези, които я защитават. Това бе моят дълг: да браня

всички от фамилията Драгомир. Никога не забравях мантрата

на старите пазители: Те винаги са на първо място.

С умение, за което не подозирах, че притежавам, се надиг-

 382 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нах от тресящата се земя и се опитах отново да се изправя.

Успях, лъкатушейки по паркинга. И като вперих поглед във

Виктор, усетих пристъп на това, за което Соня ме предупреж-

даваше: катализатора. Искрата, която подпалва мрака, който

поемах от Лиса. Като се вгледах в него, видях всичките злини

от целия ми живот, въплътени в един човек. Беше ли вярно

това? Не, не съвсем. Но той бе наранил жестоко моята най-до-

бра приятелка, като едва не я уби. Беше си играл с Дмитрий и

мен, усложнявайки и без това обърканите ни отношения. Сега

се опитваше да контролира други. Кога ще свърши всичко

това? Кога Виктор ще престане да сее зло? Червено и черно

забули зрението ми. Чух някакъв глас да вика името ми – ка-

зах си, че навярно е Соня. Но в този миг за мен нямаше нищо

на този свят, освен Виктор и омразата ми към него.

Хвърлих се отгоре му, побесняла от гняв и заредена с ад-

реналин, като изскочих от епицентъра на тресящата се земя,

заплашваща да ме погълне. Отново се озовах до него и го

блъснах в бетонната стена – при това с много повече сила,

отколкото бе необходимо да блъсна дори някой стригой. От

силния удар главата му отхвръкна назад. Чух странно изпук-

ване и Виктор рухна на земята. Веднага се наведох над него,

сграбчих го за раменете и го раздрусах.

– Ставай! – изкрещях. – Ставай и се бий с мен! – Но кол-