Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
372
Г л а в а 2 8
Дъхът ми секна. Всеки от нас имаше свое одеяло, но
дори и в средата на лятото температурата падаше през
нощта. В съня си Дмитрий се бе претърколил към мен,
беше смесил одеялата ни в една купчина и бе отпуснал главата
си върху гърдите ми. Тялото му лежеше плътно до моето, то-
пло и познато, а той дори се бе сгушил в мен.
Явно е бил по-изтощен, отколкото си мислех, щом върше-
ше това в съня си. В края на краищата той бе този от нас, кой-
то винаги спеше, както се казва, с едното си око отворено. Но
сега беше свалил гарда и тялото му несъзнателно търсеше...
какво? Просто топлина? Или мен? По дяволите! Защо зададох
на Соня моя въпрос? Не можех ли да продължавам с лесната
си роля като гадже на Ейдриън и приятелка на Дмитрий? За-
щото, честно казано, точно сега не се справях много добре
нито с едната, нито с другата си роля.
Едва-едва, съвсем предпазливо се изместих леко, за да об-
вия ръка около него и да го придърпам по-близо до себе си.
Знаех, че рискувам да се събуди и да разваля магията. Но не
стана така. Той дори се отпусна още повече. Да го чувствам по
този начин... да го държа в обятията си... събуди в мен рояк от
емоции. Изгаряше ме болката, която не бе заглъхнала в гър-
дите ми, откакто го бях загубила. В същото време, докато го
прегръщах толкова плътно, ми се струваше, че близостта му
запълва празнотата от тази болка, все едно липсващата част
от мен се бе възстановила. Дори не бях осъзнавала липсата
373
р и ш е л м и й д
ѝ. Бях я блокирала през цялото това време, докато думите на
Соня не разтърсиха новото, крехко равновесие, с което се
опит вах да приема живота.
Не зная колко дълго останахме така. Сигурно е било доста
дълго, защото по едно време лъчите на изгряващото слънце
започнаха да проникват през прозирната тъкан на палатката.
Светлината бе достатъчна, за да огледам Дмитрий, да видя из-
ящно очертаните линии на лицето му и на мекотата на косата
му, докато лежеше до мен. Толкова много исках да докосна
косата му, да се уверя, че все още е нежна като коприна. Глу-
пава сантименталност, разбира се. Косата му не би могла да се
промени. И все пак... копнежът ме изгаряше и най-накрая не
устоях, прокарах нежно пръсти през няколкото непокорни ки-
чура. Бяха гладки, копринено меки, а от това плахо докосване
по кожата ми плъзнаха тръпки. Но и го събуди.
Очите му се отвориха и моментално застинаха, целите на-
щрек. Очаквах да отскочи пъргаво от мен. Ала вместо това
той само прецени ситуацията – и не помръдна. Ръката ми про-
дължи да гали косата му. Погледите ни се преплетоха, ураган
от емоции изригна помежду ни. В този миг забравих, че съм
в някаква палатка, че бягаме и се крием от онези, които ни
мислят за злодеи. Нямаше убийци за залавяне, нито травма от
стригоите за преодоляване. Бяхме само аз и той и чувствата
ни, изгарящи ни толкова отдавна.
Когато се размърда, не беше за да се отдалечи от мен.
Напротив, Дмитрий само повдигна глава дотолкова, че да се
вгледа в мен. Деляха ни само няколко сантиметра. Очите му
го издадоха. Искаше да ме целуне, а аз отчаяно исках да го
направи. Приведе се над мен, отпуснал едната си ръка върху
бузата ми. Бях готова за устните му – нуждаех се от тях, до
болка – и тогава той застина. Отдръпна се от мен и се надигна.
Въздъхна сломено, като извърна поглед от мен. Аз също вед-
нага се надигнах. Дишах учестено, на пресекулки.
– К-какво не е наред? – едва пророних.
Обърна се и ме изгледа.
– Избери си сама. Имаш богат избор.
Прокарах пръсти по устните си. Толкова близко. Толкова,
толкова близко.
374
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Зная... зная, че нещата са се променили. Но зная, че гре-
шиш. Зная, че отново можеш да обичаш.
Докато обмисляше отговора си, маската на лицето му се
възвърна.
– Това няма нищо общо с любовта.
Споменът от последната минута отново изплува в паметта
ми. Тази съвършена хармония, начинът, по който се загледа в
мен и накара сърцето ми да запее. По дяволите, Соня твърде-
ше, че между нас витаела едва ли не мистична връзка.
– Ако не е за любовта, за какво е тогава? – възкликнах
огорчено.
– За това, че трябва да постъпваме правилно – промълви
той тихо.
Да постъпваме правилно? Кое бе правилно и кое грешно...
това бе темата на непрестанните ни спорове в „Свети Влади-