Последна саможертва

броволно“ да ми ги отстъпят за временно ползване.

– Проследиха ли те? – попита Дмитрий. Той отново беше

делови, без следа от преживяното само преди броени секунди.

– Не, поне доколкото бих могла да съм сигурна – отвърна

тя, като се отпусна на пода с кръстосани крака. – Двама па-

зители се опитаха да ме проследят донякъде, но отдавна им

загубих следите, както и те моите. Повечето от тях изглежда

се интересуваха най-вече от вас двамата.

– Представям си – промърморих. – Много лошо, че Виктор

е офейкал, иначе той щеше да бъде основната им грижа.

– Той не е убил кралицата – напомни ми тя унило. Явно

накрая трябваше да ѝ кажем защо издирваха Виктор, както и

че той е бил преследвачът на Лиса в академията „Свети Вла-

димир. Соня бе усетила, че някой иска да ѝ навреди. – Но до-

брите новини са, че зная къде са те сега.

– Къде? – попитахме в един глас двамата с Дмитрий.

При нашата толкова спонтанна и синхронна реакция на

устните ѝ разцъфна лека, но многозначителна усмивка.

– В Западен Мичиган – съобщи ни тя. – Поеха в посока,

противоположна на кралския двор.

– По дяволите – промърморих. С Дмитрий бяхме потегли-

ли на югоизток от Ан Арбър, прекосявайки предградията на

Детройт, като накрая навлязохме в щата Охайо. Бяхме избра-

ли грешната посока. – Но видя ли Джил? Тя добре ли е?

– Добре е – кимна Соня. – Изплашена е, но иначе е добре.

Описа ми достатъчно подробности за местността, където се

намира, така че според мен ще успеем да открием мотела, в

който я крият. Свързах се с нея в съня ѝ преди два часа. Те

също са били принудени да спрат, за да възстановят силите си.

Виктор не се чувствал добре. Може би още са там.

– Тогава трябва веднага да тръгнем – рече Дмитрий, готов

за действие. – След като потеглят на път, Джил ще е будна и

няма да можеш да се свържеш с нея.

С удивителна бързина опаковахме палатката и всичко оста-

 376 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нало от престоя ни в къмпинга. Тази сутрин глезенът ми беше

по-добре, но още ме наболяваше. Малко преди да се качим в

колата ѝ, Соня видя, че накуцвам, и ми извика да спра:

– Почакай.

Коленичи пред мен и опипа подутия ми глезен, който се по-

даваше изпод окъсаната ми рокля. Пое дълбоко дъх, притисна

ръцете си до мен и мощен приток като от електрически ток

прониза крака ми, последван от горещи и студени вълни. Щом

всичко свърши и тя се изправи, от болката и подуването ми

не бе останала и следа, както и от драскотините по кожата на

крака ми. Вероятно бе изцерила и раните по главата ми. Вла-

деещите магията на духа толкова често ме лекуваха, че вече не

би трябвало да ми прави впечатление, но все още си оставаше

донякъде шашващо.

– Благодаря ти. Но не биваше да го правиш... не биваше да

използваш магията...

– Трябва да си в най-добрата си форма – прекъсна ме Соня.