Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Просто се тревожа заради графа. Не искам да идва.
— Но той може да дойде, Лидия — отговори госпожа Марчмур.
— Ти го знаеш добре.
— Не го харесвам.
— А мен харесваш ли?
— Не — каза тя заядливо.
— Не, разбира се. И все пак можем да се разбираме съвсем добре. — Госпожа Марчмур се усмихна самодоволно на госпожица Темпъл и посочи разклонението на коридора. — Насам.
Графинята не беше в апартамента и госпожа Марчмур отвори със свой ключ. Госпожица Темпъл бе притеснена от вероятна засада. В преддверието се спъна в някаква обувка. Обувка? Къде бяха камериерките? Това беше много добър въпрос, защото в стаите на графинята цареше абсолютен безпорядък. Накъдето и да обърнеше очи, госпожица Темпъл попадаше на неприбрани чинии и чаши, бутилки и пепелници и всякакви дамски дрехи, от рокли и обувки до най-личните неща като фусти, чорапи и корсети — захвърлени на дивана в главния салон!
— Седнете — каза госпожа Марчмур и те седнаха една до друга на дивана. Госпожица Темпъл се огледа и се ослуша. От другите стаи не се чуваше шум, макар че газовите лампи бяха запалени.
— Графинята я няма — уведоми ги госпожа Марчмур.
— Да не би стаите й да са били ограбени в нейно отсъствие? — Госпожица Темпъл зададе въпроса сериозно, но госпожа Марчмур само се изсмя.
— Дамата не обича особено реда, вярно е.
— Няма ли прислуга?
— Предпочита те да се занимават с други задачи.
— Ами миризмата? Димът — питиетата, чиниите, да не би да иска да завъди плъхове?
Госпожа Марчмур сви рамене, усмихваше се. Госпожица Темпъл подритна един корсет на пода.
— Боя се, че това е мое — каза госпожа Марчмур и се подсмихна.
— Защо сте си свалили корсета в предния салон на благородна дама? — попита госпожица Темпъл, почти ужасена, но вече предугаждаше отговора: възможностите бяха объркващо зловещи. Извърна лице от госпожа Марчмур, за да се овладее, и видя отражението си в голямото огледало на стената — решителна фигура в зелено, кестеняви къдрици, и навсякъде около нея разхвърляните боклуци на декадентската веселба. Но зад главата й на отражението погледа й привлече проблясък на яркосиньо — тя се обърна и видя картина, която можеше да е излязла единствено изпод четката на Оскар Вайланд.
— Още едно „Благовещение“? — прошепна тя.
— Да — прошепна госпожа Марчмур в отговор, гласът й долетя колеблив и предпазлив зад гърба й. Госпожица Темпъл се почувства, все едно я наблюдават внимателно, като птица, преследвана от бавно движеща се котка. — Виждали ли сте я другаде?
— Да.
— Кой фрагмент? Какво показваше?
Тя не искаше да отговори, да се остави на другата жена да я разпитва, но силата на образа я накара да говори.
— Главата й…
— А, да, разбира се — на изложбата на господин Шанк. Главата е прекрасна… на лицето й има такова небесно изражение на мир и удоволствие — не смятате ли? А тук… виждате ли как пръстите са се впили в бедрата й… виждате ли, според интерпретацията на автора, как е възкачена от Ангела?
Зад тях госпожица Вандаариф изхленчи. Госпожица Темпъл искаше да се обърне към нея, но не можеше да отмести очи от почти кипящия образ. Вместо това бавно се приближи до картината — мазките на четката бяха безупречни и гладки, сякаш повърхността бе по-скоро порцелан, а не боя върху платно. Плътта бе изобразена изключително, макар че самият фрагмент — така откъснат от контекста на целостта, лицата не се виждаха, а само бедрата и две сини ръце — я порази като едновременно завладяващ и някак ужасяващ. Откъсна очи. И двете жени я гледаха. Госпожица Темпъл се насили да говори с нормален тон, далеч от злокобната интимност на картината.
— Това е алегория — заяви тя. — Разказва историята за вашата интрига. Ангелът изобразява работата ви със синьото стъкло, жената — всички тези, над които ще работите. Това е Благовещение, защото вие вярвате, че раждането — което са заченали плановете ви — ще… ще…
— Ще ни донесе изкупление — довърши госпожа Марчмур.
— Никога не съм виждала подобно богохулство! — уверено заяви госпожица Темпъл.
— Не сте виждали останалата част от картината — каза госпожица Вандаариф. — Тихо, Лидия.
Госпожица Вандаариф изведнъж се хвана за корема и изстена от болка. Преви се на две и отново изстена, клатеше се напред–назад. В стона й се долови надигащ се страх, сякаш чувството й беше познато.