Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— За какво говорите? — изхленчи Лидия. — Къде има още от тези неща?
— Погледнете това още веднъж — каза успокояващо госпожа Марчмур. — Ако се упражнявате, можете да направите така, че картата да върви по-бавно, докато не успеете да спрете в някой определен момент за колкото време искате. Представи си това, Лидия, представи си какви моменти можеш да изпитваш отново и отново, и отново.
Госпожа Марчмур вдигна вежди към госпожица Темпъл и наклони глава на една страна, сякаш за да я подкани да даде картата — намекът беше, че когато вниманието на наследницата е другаде, те двете, възрастните в стаята, могат да разговарят на спокойствие.
Въпреки инстинктите си, може би просто от любопитство дали това, което госпожа Марчмур бе казала току-що, е истина, госпожица Темпъл бръкна в чантата си и извади картата, като изпита импулса сама да погледне в нея, докато пръстите й докосваха гладката хладна повърхност. Преди да реши дали да не го направи, госпожица Вандаариф я грабна от ръката й и седна на стола си, очите й бяха вперени в синия правоъгълник — държеше го благоговейно. След секунди езикът на Лидия се стрелкаше по долната й устна… умът й беше прикован другаде.
— Какво й стана? — смаяно попита госпожица Темпъл.
— Почти няма да ни чува и можем да говорим открито — отговори госпожа Марчмур.
— Изглежда, не я е грижа за годеника й.
— А защо да я е грижа?
— А вас грижа ли ви е? — попита госпожица Темпъл; имаше предвид откровеното взаимодействие, запечатано в стъклото. Госпожа Марчмур се засмя и кимна към синята карта.
— Значи на тази карта сте вие, а на друга съм аз — запечатана с принца?
— Точно така. И ако имате намерение да отричате…
— Защо да го правя? Мога да си представя ситуацията, макар да признавам, че не я помня — това е цената, която се плаща, за да обезсмъртиш преживяването си.
— Не помните? — Госпожица Темпъл бе стъписана от декадентското й равнодушие. — Не си спомняте онова с принца, пред зрители!
Госпожа Марчмур отново се засмя.
— О, госпожице Темпъл, очевидно е, че бихте се облагодетелствали от яснотата на Процеса. Такива глупави въпроси никога повече не трябва да излизат от устата ви. Когато говорихте с графа, той поиска ли от вас да се присъедините към нас?
— Не!
— Изненадана съм.
— Всъщност той ме заплаши, че трябва да ви се подчиня, тъй като съм победена…
Госпожа Марчмур поклати нетърпеливо глава.
— Но това е едно и също. Чуйте ме, можете да размахвате пистолета си, но няма да ме спрете — защото вече не съм толкова глупава да се занимавам с неправдите — да ви помоля отново да се примирите с неизбежното и да се присъедините към делото ни. Това е по-добър живот, живот на свобода, действие и удовлетворени желания. Вие ще се предадете, госпожице Темпъл, обещавам ви, че ще стане така.
Госпожица Темпъл нямаше какво да каже. Махна с револвера.
— Ставайте!
Ако госпожа Марчмур бе успяла да я убеди в нещо, то беше, че частната стая е прекалено открита. Беше й послужила за разследванията й, но не беше място, на което да се задържа, освен ако не искаше да рискува да я хванат властите. С револвера и картата в чантата, тя подкара жените пред себе си по голямото стълбище и през стаите на графиня Лакер-Сфорца. Госпожа Марчмур бе отвърнала на питащия поглед на мъжа на рецепцията с весело помахване и без да ги гледат повече, влязоха в луксозната вътрешност на „Сен Роял“.
Стаите бяха на третия етаж, до който стигнаха по второ не чак толкова тържествено стълбище, което продължаваше извивката на парадните стълби от фоайето; пречките на перилата бяха от лъскава мед. Госпожица Темпъл видя, че витите стълби повтарят увитите около колоните червени и златни панделки, и усети, че дълбоката мисъл, вложена в сградата, й допада — мисълта, че някой може да вложи такива усилия и че тя е достатъчно умна да ги забележи. Госпожица Вандаариф погледна към нея през рамо вече с по-неспокойно изражение — почти сякаш и на нея й бе хрумнало нещо.
— Да? — попита госпожица Темпъл.
— Нищо.
Госпожа Марчмур се обърна към нея, без да спира.
— Кажи какво си мислиш, Лидия.
Госпожица Темпъл се удиви на властта на тази жена над наследницата. Щом като госпожа Марчмур все още носеше белезите от Процеса, тя можеше да е близка на Кликата отскоро, а преди това е била в бордея. Но Лидия Вандаариф й се подчиняваше като на дългогодишна гувернантка. На госпожица Темпъл това й се струваше напълно неестествено.