Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Опасенията им се оказаха съвсем основателни, когато се изкачиха до втория етаж по стръмни мръсни стълби: „главният вход“ на мистър Пъркър беше заключен и пълното мълчание, последвало многократните ритници на мистър Уелър по вратата, свидетелствуваше, че чиновниците си бяха отишли след завършека на работния ден.

— Хубаво се наредих, Сам — рече мистър Пикуик. — Трябва да го видя час по-скоро; цяла нощ не ще мога да мигна, ако ме тормози мисълта, че не съм поверил това дело на компетентно лице.

— Ето една бабка, идва нагоре по стълбата, сър — отвърна мистър Уелър. — Може да знае де да намерим някой от тях. — Хей, стара майко, де са хората на мистър Пъркър?

— Всички от кантората на мистър Пъркър си отидоха — рече мършава, окаяна наглед старица, спирайки се да си поеме дъх след изкачването на стълбите. — Отидоха си всички, пък аз дойдох да почистя кантората.

— Да не сте прислужница на мистър Пъркър? — запита мистър Пикуик.

— Аз съм му перачка — отвърна старата жена.

— Странно — обърна се мистър Пикуик към Сам полугласно. — Странно обстоятелство, Сам, че по тези места наричат подобни старици перачки. Чудя се защо!

— Мисля, че защото те страшно мразят всякакво пране и миене, сър — заключи мистър Уелър.

— Възможно е — рече мистър Пикуик, оглеждайки старата жена, чиято външност, подобно на вида на току-що отворената от нея кантора, явно сочеше дълбоко вкоренената й неприязън към употребата на вода и сапун. — Знаете ли къде бих могъл да намеря мистър Пъркър, добра ми госпожо?

— Не знам — троснато отговори старицата. — Мистър Пъркър не е сега в града.

— Това е много неприятно — рече мистър Пикуик. — А къде е секретарят му? Знаете ли?

— Да, знам де е, ама той няма да е доволен, ако ви го кажа — отвърна перачката.

— Имам много важна работа с него — настоя мистър Пикуик.

— Не може ли да я свършите утре заран? — запита старицата.

— Не съвсем — отвърна мистър Пикуик.

— Е, добре — рече старата жена, — щом работата е толкова важна, ще ви кажа де е, няма да е беля, ако ви обадя. Просто идете в „Свраката и пънът“ и попитайте за мистър Лоутън — веднага ще ви заведат при него, той е секретарят на мистър Пъркър.

Упътени по този начин и след допълнителни сведения, че въпросната пивница се намирала в някаква задънена улица, щастливо съчетавайки двойното преимущество да е близо до пазарището Клеър и също на гърба на Ню Ин, мистър Пикуик и Сам слязоха по рахитичната стълба здрави и читави и тръгнаха да търсят „Свраката и пънът“.

Това любимо заведение на мистър Лоутън (свещено място за неговите вечерни оргии с другарите му) би било наречено направо кръчма от простолюдието. Съдържателят явно беше от хората, които умеят да печелят пари: за това свидетелствуваше фактът, че намиращата се под прозореца на общата зала мъничка барачка, прилична на стол-носилка по форма и обем, беше пренаета от някакъв обущар-кърпач; а това, че имаше склонности на филантроп, се доказваше от попадналия под закрилата му баничар, който без страх от забрана продаваше своите лакомства пред прага на пивницата. На разкрасените с жълти пердета долни прозорци висяха две-три печатни обявления със сведения за девъншърския сайдер и данцингското пиво, докато голямо черно табло осведомяваше с белите си букви уважаемата публика, че имало 500 000 бъчви екстра силна черна бира в избите на заведението, оставяйки в душата някакво доста приятно съмнение и неувереност относно точното направление, в което би могла да се разпростре тази гигантска пещера в недрата на земята. Като добавим и похабената от времето табела, изобразяваща полуизтрито подобие на сврака, впила поглед в крива ивица кафява боя, която живеещите наоколо от най-ранното си детство бяха свикнали да виждат като „пън“, вече сме казали всичко, що сме имали да кажем за външния вид на сградата.