Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
След като даде тъй прочувствено родителските си наставления, мистър Уелър отново си напълни лулата от една тенекиена кутийка, що държеше в джоба си, и припалвайки новия тютюн от пепелта на догорелия, отново запуши като комин.
— Моля, прощавайте, сър — обърна се мистър Уелър старши към мистър Пикуик, подновявайки въпроса след доста продължително мълчание, — дано не съм ви обидил, сър, дано и вие не сте взели вдовица.
— Не, не — отговори мистър Пикуик и се засмя; а докато мистър Пикуик се смееше, Сам Уелър осведоми шепнешком родителя си относно своето положение спрямо този джентълмен.
— Моля, прощавайте, сър — рече мистър Уелър старши, снемайки шапка, — дано нямате оплаквания от моя Сами, сър.
— О, не — отвърна мистър Пикуик.
— Драго ми е да го чуя, сър — подхвана пак възрастният човек. — Доста се старах да го възпитам както трябва, сър; оставих го да тича по улиците, когат’ беше малък, и самичък да се оправя. Само тъй едно момче може да се отрака, сър.
— Доста опасна възпитателна система — подхвърли мистър Пикуик с усмивка.
— Нито пък е много сигурна — добави мистър Уелър. — Хубавичко ме метнаха оня ден.
— Не думай! — рече баща му.
— Тъй беше — продължи синът; и той разказа по възможно най-краткия начин как лесно се бе хванал на въдицата на хитрия Джоб Тротър.
Мистър Уелър старши слушаше с най-голямо внимание и попита, когато синът му завърши:
— Единият от тези симпатяги не е ли тънък и висок, с дълга коса, и я кара галоп, кат плямпа?
Мистър Пикуик не разбра напълно последната част от описанието, но тъй като бе разбрал началото, каза „да“ малко наслуки.
— Другият пък с черна коса, черничеви дрехи и много голяма глава?
— Да, да, той е — извикаха мистър Пикуик и Сам много развълнувани.
— Тогаз зная де са и туйто — рече мистър Уелър. — Те са в Ипсуич и двамата, без грешка.
— Не може да бъде! — възкликна мистър Пикуик.
— Факт — рече мистър Уелър. — И ще ви кажа как го знам. Аз карам от време на време Ипсуичкия дилижанс вместо един приятел. На работа бях точно тоз ден вечерта, когат’ сте хванали ревматиз; и при „Арабчето“ в Челмсфорд — точно дето си върви да се качат — ги вземам и ги карам право в Ипсуич, дето пък прислужникът, оня, Черницата, ми разправи, че щели да останат там доста време.
— Тръгвам по следите му — рече мистър Пикуик. — Можем да посетим Ипсуич вместо някое друго място. Тръгвам по следите му!
— Съвсем ли си сигурен, че това са те, началство? — запита мистър Уелър младши.
— Съвсем, Сами, съвсем — отвърна бащата, — щот’ са много особени на вид, пък на туй отгоре им се чудех: уж джентълмен, пък прислужникът му е близък приятел; и още повече, додето стояха отпред, точно зад капрата, чух ги, кат се кикотеха и разправяха как метнали „стария запалянко“.
— Стария какъв? — запита мистър Пикуик.
— Стария запалянко, сър; лично аз не се съмнявам, че са говорили за вас, сър.
Всъщност прозвището „стар запалянко“ не е чак толкова противно или ужасно, но в никакъв случай не е нито почтително, нито ласкателно название. Възпоминанието за всички обиди, нанесени му от Джингл, възкръснаха отведнъж в мисълта на мистър Пикуик, щом мистър Уелър заговори; нужно беше само едно перце, за да натежат везните, а това се оказа „стария запалянко“.
— Тръгвам по следите му! — отсече мистър Пикуик, стоварвайки юмрук върху масата.
— Ще карам за Ипсуич вдругиден, сър — рече мистър Уелър старши, — потеглям от „Бикът“, Уайтчапъл; ако смятате да ходите, най-добре аз да ви закарам.
— Тъй е най-добре — рече мистър Пикуик. — Напълно сте прав; мога да пиша на другите в Бери да ме догонят в Ипсуич. Ще отидем с вас. Но защо бързате, мистър Уелър, няма ли да вземете нещо?
— Много мило, сър — съгласи се мистър Уелър и пак седна. — Едно бренди за ваше здраве и за успех на Сами ще дойде съвсем на място.
— Разбира се — отвърна мистър Пикуик. — Чаша бренди, моля!
Донесоха чаша бренди; мистър Уелър се поклони на мистър Пикуик, кимна на Сам и изля чашата в обемистото си гърло, сякаш беше някакво напръстниче.
— Браво, баща ми — рече Сам. — Внимавай, дядка, инак пак ще те хване старата ти болест, подаграта.