Нишката на покварата

Те се надигнаха от перваза и пропълзяха до една пътека, обрамчваща цялата мина — тя се държеше на масивни греди, забити в скалата, и надвисваше над страховитата бездна. Кайку не искаше да докосва с голи ръце металния парапет; сарамирските парапети се изработваха от резбовано дърво или камък и никога от метал като този — ръждясал и люспещ се сред черните изпарения, осеян с тъмнокафяви петна.

От тази пътека свърнаха настрани по един тунел, водещ навътре в скалата. Той бе осеян с всевъзможни отпадъци — скални късове, малки камъчета, гниещи остатъци от храна, счупени дръжки от инструменти и дървени трески — ала беше пуст като останалата видима част от мината. По древните му стени не се забелязваха признаци на разкопаване.

— Естествен е — рече Тсата. — Също като улея. Тук няма никакви изкуствени елементи — скелета, кофражи или каквото и да било. Каквото и да са построили, са го построили на върха на нещо, което вече си е било тук.

— Значи не са изкопали всичко това, така ли? — попита Кайку. Дрехите й бяха изсъхнали от горещината и сега търкаха неприятно кожата й.

— Да — каза спътникът й. — Това място е съществувало от доста време, преди Чаросплетниците да дойдат и да издигнат всички свои съоръжения.

Кайку намери някаква утеха в тези думи. Отначало бе поразена от мисълта, че Вещерите биха могли да изкопаят нещо толкова огромно само за няколко години. Обяснението на Тсата ги караше да изглеждат не толкова всемогъщи.

Те продължиха да се спускат надолу по тунела, който ги отвеждаше все по-навътре в скалата. Минаха покрай множество помещения, пригодени за кухни и складове, натъпкани с бъчви и чували с храна, ала никъде не срещнаха жива душа. Мястото изглеждаше напълно изоставено и същевременно бе пропито с някаква злокобна атмосфера.

— Мислиш ли, че са се махнали оттук? — попита Кайку. — Всички?

— Ами малките мъже? — рече Тсата. — И те ли са си тръгнали?

Малките мъже; в началото девойката не можа да се сети, че спътникът й говореше за дребните помощници на Чаросплетниците. Той бе взел името, което тя им беше дала — голнери — и го бе превел, стеснявайки значението му само до единия пол. Сарамирският му беше перфектен, ала въпреки това не бе застрахован срещу грешки; не биваше да се забравя, че това все пак не беше родният му език.

Голнерите. Това беше друга мистерия, наред с Възлите, Майсторите и затворените, интелигентни Различни, които Кайку бе видяла в манастира във Фо. Всемогъщи богове, навярно между всички тези неща съществуваше някаква връзка. Повече от двеста години Чаросплетниците бяха неразделна част от сарамирското общество, а толкова малко се знаеше за тях! Колко ли мрачни тайни още бяха скрили в дълбините на манастирите си през всичките тези векове, докато крояха пъклените си планове?